Всичко започна вчера като се вдъхнових да бъда една не просто
средностатистическа, ами и мултитаскваща жена.
Като начало размятах десетки редове код, скарах се с шефа на програмистите,
тия небивали кокони, и в 18:00 си
набих камшика към вкъщи. Пътьом прозвънях супермъжа си, който е разпределен да
отиде в командировка до Павликени, не с какъв да е автомобил, а със служебен голф. Той иска да яде нещо с
месо. Много месо, каза. И предложи да купи печено пиле. Да не изоставам от
женската си същност, предложих да взема да направя една пищна салата.
Минавам през Билла и излизам с 3 кила ябълки, кило банани, плик спанак и
плик с рукола, голям хляб. Мъжете без хляб не могат. Освен месото, обичат си и
хляба.
Минавам покрай кварталната цветарница и не издържам на напъна - купувам
зюмбюли, ама в саксия, че мъж ми умрели цветя не обича.
Прибирам се, обувам клина, обувам маратонките и на бегом към парка, с 30 лв
в джоба, та после да купя вино, че в Билла забравих.
Надлежно си пробягвам 4те километра,
feeling awesome, тагвам се,
отбелязвам се и – към кварталния магазин. Гледат ме странно, потна и по клин,
пълна селянка. Купувам вино, сещам се, че няма да е лошо и едно сиренце,
тиквени семки, сусам - салата вече си я
представям жестока, а в другата половина на мозъка ми се заформя една спаначена
супа, към която добавям и връзка лапад.
30 мин по-късно не съм изкъпана, още съм по клин, но на котлона ври супата
от спанак и лапад, с чери доматчета тук-там, картофки и скилидки чесън. Милото
след малко идва, накиснала съм останалия листен зеленчук да пусне нитратите и
рязко ми хрумва, че тая салата за една
домашна майонеза се е утепала. Не че знам как се прави. Но трошвам едно яйце в
купата, сипвам чаша зехтин и миксирам, докато пасатора запуши, на турбо.
Майонезата не стана бяла и пухкава, а жълта и малко по-рядка, ама то и аз не се
казвам Краси, нито съм от Пловдив.
Супата е почти готова, чери домати с песто и чесън се мъдрят по средата,
хрумва ми да нарежа и репички, с което развалям всичко италианско, ама то и милото няма
да донесе италианско пиле, та на кого му пука. Сипвам си
чаша вино и малко чипс хрупам, все пак съм спортувала - може. И джаз съм си пуснала.
Супермъжът се прибира, аз съм по тениска, запретнала ръкави до печката,
всичко е в рукола и спанак, хвърчат репички, ухае майонезата, която се превръща
в дресинг та дрънка (сложих и скилидка чесън, докато я пасирах).
Ядем идилично, делим си кълките, той яде трътката - аз такива афинитети
нямам, освен към женски трътки, на които поетично викам „дупетък“.
И шоколад има. Вино пием. Тия три работи. Заспиваме като пребити, сутринта
милото пали голфа към Павликени, а аз доспивам още час и нещо и се оправям за
работа. Тоест, обличам каквото ми падне, защото съм се оспала и сипвам от
спаначената супа в една кутия. Да си обядвам в офиса.
Аз за обеда исках да разкажа. Сядам на една пейка на слънце и без да искам
събирам истории за 1256564891 туита, ама не звучи яко, като ги разделиш на по
140 символа, а аз страдам от словесна диария.
Седят до мен едни девойки и младеж. Едната го пита ревнив ли е, той вика – без
повод за какво да ревнува. Така е, вика тя, ама поводите аз си ги измислям. Ей
така като ми срещне някоя приятелка на улицата, па я запрегръща. Знам ги аз тия
приятелства! Не се връзвам!
Той обяснява, че имал много приятелки жени, ама възрастни, на по 35, та
дори не можело и да става дума за свалки.
Тука го поглеждам изнад супата отровно и ми иде да го запитам той за какъв се
мисли пикьото с пикльо, че на 35 жените нарича възрастни, та чак неставащи за
свалки.
Момичето се намесва с някакви бесни тъпизми по темата за мъжко-женското
приятелство, митове и легенди, и аз се обръщам отегчено на другата страна.
Половината смешни лафове, дето исках да ги запомня за туитър, вече са ми
изхвръкнали от главата.
На другата пейка седят двама разнополови и си говорят. Сигурно и тия няма
как да се свлаят, защото тя е на поне 35. До пейката приближава небрежно
едно гълъбче, загугуква в близост до крака на жената и тя подскача с писък и
почти се настанява в скута на мъжа до себе си. Извъртам белтъците настрани, че
иначе едва се удържам да я питам как така тая пищна бойна снага трепери от
страх пред един нищо и никакъв гълъб. Ма я чувам да казва, че „от самите пера
имала страх“ и на възглавница с пух даже не спяла.
Та си доядох супата и се обадих да
кажа на мъж' ми с каква златна жена е случил - нито ревнува без повод, нито измисля повод, че и от гълъби не се страхува. Също така да го нахокам, че мъжете имат двойни
стандарти. Облякла съм панталон с малко по-ексцентричен десен и всички мъже
в офиса ме питат защо съм дошла на работа по пижама. Ама ако сложа къса черна
рокля с дантели, няма да питат по нощница ли съм, нито що съм дошла на работа, облечена
като ковра.
Ей така 843 думи. Смятам за излишно да обяснявам защо туитър не е моята
бира, нали?