West End: Quartermaine's Terms

Втората постановка, която гледах на сцена в West End, беше невероятна не само заради участието на Роуън Аткинсън, но и поради факта, че това е първата му поява на театралната сцена в Лондон от 1988 насам и завръщането е повече от блестящо, макар че се случи да прочета и коментари от рода на "disappointing" или "unfunny scipt", "poor Rowan, sitting there trying to be funny". Това са коментари от хора, които явно изобщо не са надникнали по-дълбоко зад "завесите" на трагикомедията.

"Quartermaine’s Terms" at Wyndham's Theatre

photo: here

Cast

Rowan Atkinson as St John Quartermaine

Conleth Hill

Will Keen

Felicity Montagu

Malcolm Sinclair

Matthew Cottle

Louise Ford

Creative

Written by Simon Gray

Directed by Richard Eyre

Designed by Tim Hatley

Действието се развива през 60те години на миналия век в училище за преподаване на английски език в Кембридж. Основна локация е т. нар. "учителска стая", в която между часовете се събират преподавателите, всеки със своята колоритност и проблеми. Зад многото комични ситуации прозира самотата на героите и непълнокръвната им комуникация, напук на идеалните им езикови познания.

Героят на Аткинсън - Sir John Quartermaine, е един от старшите предподаватели в училището, който трудно се отделя от удобното си кафяво кресло и рядко участва истински в разгорещените дискусии, които се вихрят в  стаята за почивка. Всъщност, него рядко можеш да го чуеш да говори, както казва един от героите - той мълчи дори в часовете по диктовка. Той е интересен, учтив и винаги на разположение да излуша проблемите на всички около себе си.  Но не си представяйте Mr Bean с учителски дневник под мишница, въпреки, че не можете да не се усмихнете на всяко "aww, fantastic!", произнесено с неподражаема интонация или на диалог като този (цитирам по памет) - Дерек разказва за момиче, което е срещнал и харесал:

St John: What type of legs she has? Sorry for asking, I have something about legs.

Derek  (proudly): What type of legs? She has my type of legs!

St John (looking surprised at Derek's trousers):  YOUR type of legs?! Are you sure?

Derek (angry): I mean she has that type of legs I LIKE!

Може би  очакването за нещо леко и забавно е довело да разочарованието на доста зрители.

Пиесата е изпълнена с комични моменти и някои диалози като горния изтръгват луд смях от публиката, но зад тях има много дълбочина и повече ирония, отколкото веселост. 

 Останалите герои са доста по-колоритни, динамични и шумни. Всички те говорят много, но без да се разбират истински.

Марк е разбит от факта, че съпругата му го напуска, отвеждайки сина им. Мелани е подтисната от постоянните грижи за болната си майка и единственото й вълнение е симпатията й към Хенри, който от своя страна се грижи за семейство и съпруга в доста деликатно състояние. Дерек е последното попълнение в екипа от странници и не се чувства особено гостоприемно посрещнат. Свежест лъха единствено от Анита, която обаче е обвързана с абсолютен Дон Жуан. Диригентът на целия този "хор" е Еди, другият тих образ, който се появява като сянка и бързо се оттегля в кабинета си, където се усамотява с тъгата си по загубата на приятеля си Томас.

 Образите се разгръщат в две действия, които обхващат период от около две години. Всички те преминават през своите трудни моменти, докато Сър Джон тихо прекарва вечерите си в креслото, и вглъбени в собствените си проблеми, не виждат в дълбочина тези на хората около себе си. Посланието ми напомни леко на "Откат" на Стайко Мурджев по сборника на Захари Карабашлиев, където обаче "нечуването е мода" и говоренето се случва основно, защото човек обича да се слуша сам как говори, докато тук самотата е естествено състояние, което няма как да забележим, както не бихме обръщали внимание на липсата на слънце, ако цял живот сме прекарали в мъгла. Тази самота, която някак изолира от средата до степен, в която спираш изобщо да говориш.

Излишно е да казвам, че беше невероятно преживяване да гледам Mr Atkisnon на живо, както и че представи един много дълбок и интересен образ, твърде различен от комичното амплоа, в което сме го виждали. Както той сам казва в интервю относно завръщането си в театъра - приема тази роля, защото харесва идеята да се  превъплъти в образа на затворен, интровертен тип герой със странен вътрешен свят. Лично за мен той представи идеалният образ на вселенската самота.

 "I'm a great believer that, if you are a character actor, acting seriously is the same as acting funnily",

казва той.

И го доказва.

West End: OLD TIMES

През февруари имах невероятното удоволствие да гледам две постановки с артисти,  които не съм и мечтала да гледам на театралната сцена. Ще споделя няколко реда за видяното и разбира се - силно препоръчвам.

"Old Times" at Harold Pinter Theatre

Cast:

Rufus Sewell,

Kristin Scott Thomas

Lia Williams

Creative team: Written by Harold Pinter Director     Ian Rickson Set Designer  Hildegarde Bechtler Затворени в тихото си ежедневие в още по-тихото си имение, Дийли и Кейт са изтръгнати от обичайните си (не)занимания от посещенито на Анна - приятелка на Кейт от младежките години, прекарани в Лондон. Тримата се връщат назад във времето, за да изпаднат в спомени, някои от които - твърде противоречиви. Оказва се напълно вярно, че ”There are some things one remembers even though they may never have happened. There are things I remember which may never have happened but as I recall them so they take place.” За зрителя пътуването през спомените на тримата е приключение, което поражда много въпроси без готови отговори. Постановката е изключително драматична, ирония и сарказъм се леят на талази, както и сексуалното напрежение, породено от присъствието на двете абсолютно противоположни като характери жени и мъжът между тях. Едва ли е нужно да изпадам в подробности за невероятното излъчване на Кристин Скот Томас,  безкрайните крака на Лиа Уилямс, които неизбежно приковават погледа, или тъмната привлекателност на Руфъс Сюъл и острия език на героя му.  Смяната на ролите между двете актриси във всяко представление е доста интересен похват и със сигурност е причина да отидеш да гледаш постановката поне два пъти. Кристин беше невероятна Кейт, но не изпитвам капка съмнение, че е още по-невероятна Анна. За съжаление, имах възможност да гледам само първия вариант. На моменти се чувствах доста объркана какво точно си спомнят тримата и обратите в настроението, които нажежаваха атмосферата, но след като прочетох повече за самата пиеса, стана ясно, че за тази творба на Харолд Пинтер има поне две интерпретации на съдържанието и нито едно не може да има превес на другото, нито пък някое от двете може да се счита за изчерпателно. Определено дава доста храна за размисъл и няма да буквализирам, намирам за очарователно всеки да оформи свой собствен поглед над видяното.

Надинка в Париж

Надинка тази година навакса за това, че не беше ходила почти никъде.

От май до август - Португалия, Италия, Франция, плюс море и всичките бг музикални фестове.

Тя вече написа доста лирични впечатления от пътъванията си до Лисабон, Синтра и Рим в другия си блог.

За Париж реши да пише тук, защото писанието няма да е особено лирично.

Първо, в Париж вече е есен. Посрещнаха я оранжеви есенни листа по всички алеи и полуоголени клони, както и температури, за които не беше подготвена и през по-голямата част от времето не можа да се отдаде на желанието си да бъде по френски шик и ходеше облечена в дънки и дебел суичър. Последният присъстваше в два екземпляра в куфара, и двата от  Hard Rock Cafe. Слава Богу.

Второ, в Париж има твърде много туристи навсякъде. Надинка уцели явно кофти период.  Под твърде много има предвид наистина твърде много. Всички се снимаха   подпиращи  с пръсти Айфеловата кула, обелиска и всички останали забележителности. Надинка се снима с Айфеловата кула между бедрата и после подпира носа си. Можете да я видите на профилната снимка в блога.

Трето, Надинка не разбра защо точно Париж е град на любовта. Да, видя хилядите катинарчета, заключили уж нечии чувства по мостовете над Сена, но това не стига. По-скоро Париж е град на комерса. Без лоши чувства. Просто единственото, което я впечатли наистина беше една прекрасна малка закусвалня на един от площадите, книжарницата на Шекспир и вътрешността на катедралата Notr Dame. И типично френският бял прозорец на хотелската стая с чуден изглед. И грамофонът в хотелското лоби.

Четвърто, никой не ти казва, че това, което поръчваш под името "sausages" е чиста кървавица, бахур или както там се нарича червото, напълнено с още много черва, усилено миришещо на чревно съдържимо.

Да каже и какво й хареса, че иначе постът става много негативен, чак шеговитият тон се губи, а? :) Надинка хареса :две точки:

Сергиите из Монтмартр, където продават всякакви книжни уникати. Нищо, че един мъж почти я наби заради опитите  да снима Плейбой от 1969та. Успешни бяха :D

Кроасаните и ягодовияр конфитюр, яйцата с бекон, усмивката на една сервитьорка.

Фестивалът Rock en Seine.

Добре организиран, стигаше се с метро, което е миризливо и претъпкано, но все пак те откарва до всяка точка на града и спирки има през 3 секудни, както и връзка с няколкото гари.

Дори храната на феста беше уникална. Това не можем да им го отречем. Както и факктът, че най-дългата опащка се виеше не пред бара за бира, а през малък щанд за...фрешове! :)

Green day направиха страхотно шоу. Погото беше безпощадно, още я  болят кокалите. Вече цяла седмица е без глас.

Нощната разходка с корабче по Сена, с чаша вино, е много добра идея. Остава само предизвикателството да се отървете от досадните фотографки, които ви дебнат там, снимат ви със или без вашето съгласие и после имат наглостта да ви искат по 15 евро на снимка, за да ви дадат собствените ви физиономии, разпечатани широкоформатно.

Улицата със сексшоповете и Мулен Руж могат да ви обогатят сериозно. Надинка, например, се впечатли от стол с някаква приставка за масаж на "чаените торбички". Беше на витрината на еротичния музей, който, за жалост, беше затворен в понеделник.

Яжте агнешко. Пийте вино. Поръчвайте си десерти навсякъде. Отидете в Латинския квартал късно вечер.  Снимайте се в градините на Военния музей. И в парка се отъркаляйте.

Задължително си заделете поне 50 евро, които да похарчите в Maison Georges Larnicol. Няма да съжалявате. 

Пазете тишина и не ползвайте светкавица в историческите сгради и църквите. Отделете си поне два дни за Лувъра. Поседнете на зелените площи пред базиликата Sacré Cœur.

Не  слагайте катинарче на някой глупав мост. От време на време боядисват мостовете и вашето катинарче ще се сдобие с пласт боя, Бог знае с какъв цвят. 

Не си правете банална снимка пред Айфеловата кула или пред Стъкларията. Разчупете малко.

При възможност си вземете влак от и до Летището, тия 60 евро в едната посока не са ви излишни.

Бон воаяж!

 

Мъжки фетиши II

След като преди време четох за мъже, които носят чорапогащи, днес попаднах на мъж, който си умира за обувки...Както личи от името, човекът има фетиш към обувките. Дамските!

Жива да не бях! Той дори демонстрира leggings + high heels! Моят моден идол!

Снимките са с напълно запазено авторско право, чак ми се ще авторът да си ги беше запазил само за себе си, но той дори ги е споделил на цели 45 страници (804 снимки).

EnjoY!

"ah the thought of it drives me crazy! ive only had the courage to wear my jazz shoes in public once and that was with jeans. The thrill was still awesome but nothing like it would be in full costume. why cant guys just wear leggings and ballet slippers all the time : ("

 

Чувала бях, че балетните пантофи не вървят с косми, но явно съм демоде :D

Но пък червните токчета са класика.

P.S. ОК, готова съм пак да чуя, че съм ужасна и се подигравам с хората, ама това е мега извратено...

Coolтурен обзор

В последните две седмици изпитвах някакъв глад за впечатления, който утолих чрез ежедневно търсене на нещо ново. За изминалите малко дни натрупах доста за разказване и същевременно - не ми се разказва. Пиша няколко реда, за да споделя какво (според мен) си струва да гледате тези дни.

Започвам с "Тилт". Много свеж, готини диалози, красиво заснет, естествена игра на младите надежди на родното кино, една адски силна роля на младия Бахаров, който ме впечатли безкрайно. Изгражда ей така пред очите ти един много дълбок и интересен образ, който в края преживява драматично развитие, следващо инерцията на топчето. Тилт. Играта свършва едва, когато се предадеш. Хубавото е, че тилт не е просто край на играта. Тилт е (от)ново начало.

Преди това (каква ти хронология) гледах спектакъла на Валерия Вълчева "Сантименталният пътешественик Дон Джовани". Едно доста добро съчетание от текстовете на Молиер, Киркегор, Пушкин, Стърн, и музиката на Лист, Месиен, Моцарт, Бетовен...Главният персонаж, разбира се, е Дон Жуан, представен доста впечатляващо от Петър Мелтев. И непознато за мен амплоа на Андрония от Nasekomix. Препоръчвам силно. Много приятна постановка.

Отново в Червената къща гледах поредица от късометражни филми - "Мистерии" от Future shorts. Особено ми хареса този за висящите обувки. Идея си нямах, че по различните краища на света небрежно преметнатите през електрическите жици кецове значат изобщо нещо, пък те си имали символика и традиции. Като започнем от това, че тези обувки са знак, че си загубил девствеността си, та до там, че с тях се маркира територията на уличните банди. Да не говорим, че се третират като някакъв особен вид улично изкуство, за което си има специална дума - шуфити (от shoe - обувка, + фити от графити :)) Анимацията с роботите-убийци беше доста шантава, но музиката на Flying lotus ми хареса. Както и интересната идея за голата човешка стоножка от видеото на The Klaxons.

Другият бг филм, който приятно ме впечатли, е "Лов на дребни хищници". Някак ми се беше изплъзвал досега, но поправих пропуска :) В момента го дават само в Euro cinema и в Кино Влайкова, където го гледах в малко студена и доста празна зала, но пък само срещу 3 лева. Филмът е доста приятен. Разглежда няколко истории като основните две са тези на група младежи, които се чудят каква глупост са направят, за да намерят пари за морето, и живота на самотен бивш бандит и настоящ наркоман, който не може да избяга от миналото си. Доста интересна беше линията на единия герой, който поради проблем с общуването е доста затворен и странен. Упоритостта му да седи напразно, но безотказно всеки ден в определен час на Славейков в очакване на девойката, пленила сърцето му, преплита историята му с тази на другия интересен тип и слага общия финал.

Снощи гледах новия късометражен филм на Павел Веснаков - "Влакове", който разказва  малко  подтискаща, но твърде реална житейска ситуация, в която една майка търси начин да избяга не от бедността по принцип, а от вероятността да разочарова сина си. Малко на брой, но изпълнени със стойност и смисъл минути, интересни гледни точки и оригинална визия на една доста позната реалност. Ако помните преди време "АЦЛ" по разказа на Т. Терзиев "Тефтерче", която ни запозна с един много интересен и странен герой, заключен в настоящето поради липса на спомени за миналото и идея за бъдещето, във "Влакове"  настоящето не е единствена алтернатива, но за героите тяхното днес изглежда точно както вчера и...евентуално утре.

Това е. Горните заглавия препоръчвам с две ръце. И като се има предвид течащият филмов фестивал,  тези дни няма да останем гладни от към емоции и впечатления :)

Маркетинг

Снимка: Личен архив

Къде да се рекламира Canali, ако не...на Канала?

wow

А ти чуваш ли?

Тук сте свикнали да четете изблиците на гражданското ми недоволство, опити за ревюта на филми и разни цинични простотии.

Ще ви изненадам (надявам се приятно) с това, че днес ще прочетете нещо различно. Трябва да си сложа някакъв таг за тази категория, но тъй като едва ли ще пиша много в нея, та ще го сложа просто в "музи".

Първата премиера за новата година на Театъра на армията беше вчера - "Откат" по Захари Карабашлиев, под режисурата на Стайко Мурджев. И тъй като вече чух няколко злобни критики, ще дам и аз мнение, макар че нямах подобни намерения.
Актьорският екип е изключително интересен, тъй като е съчетание от няколко вече доказани имена и съвсем млади такива от сцената  на Театър „Българска армия” . Играта е много жива, с много редки моменти на преиграване, незначителни в сравнение с други неща, които съм виждала. Музиката,  едно от нещата, които най-много ми допаднаха, е на Петър Дундаков. Сценографията (Нина Пашова) също ме впечатли приятно. От всичко лъхаше някаква опростеност и сдържаност, които грабват  на фона на кичозната помия, която ни залива отвсякъде. Новото, което за пръв път се случи да видя, е съчетанието на класическата театрална постановка с анимация, която стои доста добре на фона на издържаната в бяло сцена. Като четете в афиша "3 D анимация" не очаквайте сини сливи и тронове. Става дума за съвсем друго нещо. Тук анимацията не е поредната дъвка за очите, а идейно допълнение към замисъла, който обикновено липсва на вече споменатите дъвки.

Пиесата се състои от няколко кратки динамични пиеси и не отегчава с голяма продължителност - около час и половина. Отделните части са някак накъсани. Защото животът е това -  отделни епизоди, на които е трудно да хванеш къде свършва един и започва следващият. Тематиката е силно актуална - липсата на комуникация между хората поради нечуването, е проблем, който, предполагам, всеки е изпитал. Диалозите са страхотни. Страхотни. И начинът, по който е изложен проблемът с нечуването, провокира да се замислиш колко всъщност чуваш от това, което слушаш - и обратното. Накратко - все повече хората водят монолози, въобразявайки си, че участват в диалози. Важното е да има шум от думи.

По памет, звучеше така: Не чуваш, никога не чуваш...защото, докато ти говорят, ти вече си зает да мислиш какво ще кажеш после. Факт. Което навлиза в другата част на проблема с нечуването - хората просто обичат да се слушат как говорят. Обичат да се чуват, да се самоизслушват, да изнасят тиради пред публика. Да чуват себе си. Но рядко другите. И още повече, ако другите ще кажат нещо, което няма да ти хареса, просто си изграждаш защитен механизъм, който пропуска покрай ушите ти, но не и вътре в тях, нежеланото изказване.

В тона на пиесата - на сцената нямаше пушка, затова и не гръмна, но пък имаше откат без пушка, което си е цяло събитие. И оценете факта, че вместо да отдаде енергията си на куршума и да се случи изстрел, пушката отдава енергията си на стрелеца, той само трябва да има силата да я удържи.

Ако вие обичате да слушате как другите говорят, и особено, когато го правят с хъс, артистичност, леко цинично и без задръжки, чуйте отката.
Не мога да кажа, че постановката е нещо уникално и невероятно, но в съчетание с интересната визия, която предлага,  "Откат" е приятната ментална изнанада, която препоръчвам да си направите през този сезон.

Powder p(uff)

Author: Ross Horsley

Любезност

Author: Ross Horsley

100

Денят преди заплата. The Day. Ужасният ден, в който броиш последните банкноти (ако си късметлия), последните монети (ако си нормален човек като тук блогуващата Nadinka) или пък теглиш от запасите в банката (ако си някакво мега пестеливо и пресметливо копе*е).

Значи вчера с последни монетки в джоба, но с песен на уста отворих хладилника и се приготвих да ползвам най-якия коледен подарък - пасатора. Намериха се картофи, моркови, пресен лук, спанак, и не знам от къде ми хрумна - добавих чаша леща, ама био леща!
 Всичкото това хубаво сварено го пасирах на турбо. После изпекох крутони. Ако питате как - ами, лесно. Филия хляб, нарязана на кубчета, поръсени с босилек и зехтин, се запичат в микровелето/фурната. Стана страхотна супа със странен цвят, ама това е заради спанака. А магданозът ми е малко завехнал :)

Звучи като студентски живот, какъвто така или иначе не съм имала под тази форма.

Важното е да си свиркаш и да правиш нещата с любов!

Мъжки фетиши?

Замислих се това велико изобретение чорапогащите. Уж женски "атрибут", но разбрах, че доста мъже всъщо обичат да слагат атрибутите си в чорапогащи, като някои дори се възбуждат от това!

Предлагам скромна извадка от доста интересни мъжки признания, намерени тук.

Здравейте на всички! Случайно попаднах тук и ми стана доста интересно реших и аз да споделя това, което не мога да кажа на друг пък ми се ще да чуя и вашите коментари. Става дума за една моя страст, ако мога така да я нарека. Всъщност искам първо да кажа, че съм мъж със съвсем нормална сексуална ориентация, тоест падам си по жени. Дори бих казал, че идеята за връзка с мъж не ми допада изобщо. Та на въпроса! Всичко започна преди 10-тина години, когато тогавашната ми приятелка много настояваше да ме облече в женски дрехи и да ме гримира. Трябваше доста да ме убеждава, но накрая се съгласих, за да й направя кефа. Трябваше да облека пола, един потник и чорапогащник. До тук може би нищо странно просто сме се забавлявали, но всъщност странното идва от това, че страшно много се възбудих от чорапогащника. Преди обичах страшно много да гледам жени с дълги чорапи и чорапогащи и карах приятелката ми да си слага такива обаче никога не бях пробвал и аз, но след този случай не мога да спра да го правя. Разбирате ли чорапогащите се превърнаха в мой фетиш. Възбужда ме само мисълта за това, че мога да го сложа. Сигурно ви звучи много извратено, но моля ви преди да отсъдите да си помислите и вие за нещата, които ви карат да полудявате от възбуда, каквото означават тези неща за вас това означават и чорапогащите за мен. Докато бях със старата си приятелка често я карах да повтаряме тази наша игра, защото ми беше неудобно да си призная за моята страст. Всъщност всичко беше заради това, че отново ще имам възможност да почувствам тази прекрасна материя по себе си. После се правех, че заспивам, за да остана така цяла нощ (!!! ахахах). Но за съжаление се разделих с това момиче и след това изпитвах голям срам да си призная пред другите ми приятелки за тази моя страст. Карах ги те да ги обличат, което също ми доставя голямо удоволствие, но все не ми е достатъчно. Иска ми се и на мен, но се срамувам и страхувам от реакциите им. Заради това слагам чорапогащник само когато съм сам и мастурбирам (ооо я, яяя) и това ми доставя неуписуемо удоволствие, но не е същото като да си с жена. Искам да попитам най-вече жените как биха реагирали на едно такова признание и дали биха ме помислили са откачалка и извратеняк? (как нееее в никаъв случай)

Интересно ми е дали някоя жена е имала подобни фантазии за приятелят/мъжът си? А какво мислят мъжете по този въпрос? Пробвал ли е някой и какво изобщо мисли за това, което ви пиша. Моля ви да не подхождате подигравателно към изповедта ми, защото това няма да ми помогне особено, а имам нужда да чуя мненията ви.

И тук отзивчиво са се изказали доста мъже.

1) брат ми яко е и аз така ходя не съм обратен напротив даже съм си нормален мъж ама хубавото си е хубаво що само жените да го ползват

2) Имам над 20 чифта на водещите търговски марки като SAN PELLEGRINO, LEVANTE, POMPEA, OMSA, SISI и др. Въпреки че като качество те са много добри, за съжаление размерите им не винаги са съобразени с мъжката анатомия (и защо ли?!)

3) Поздрави на всички мъже и жени, които обичат чорапогащите (здрасти, пич!). Следя полемиката от няколко години, от както аз самия нося чорапогащи. Аз съм мъж с нормална сексуална ориентация и съм женен от доста години. [..] Що се отнася до мен предпочитам DEN 15 50, модели с висока талия, прав шев или Т-банд, с или без ограничител. Възприемам еднакво добре и различните материи, от тези с почти 100% полиамид, до т.нар. еластични чорапогащи с различно съдържание на ликра. Последните за мен са по-удобни за случаите, когато си цел ден в движение - не се свличат. Особено удобни са тези от тях при които има съчетание между горна част с по-високо съдържание на полиамид, което ги прави съответно по-комфортни за тялото в областта на ханша и еластични в областта на краката / чорапите /. (тук се засрамвам, дори аз не знам толкова много подробности за дамските?! чорапогащи)

Другия проблем с който се сблъсках от самото начало е възприемането ми от страна на жена ми. В началото бях обявен за обратен и естествено това охлади взаимоотношенията ни. По-късно, когато тя се убеди, че боледувам значително по-рядко от обичайните за зимата простудни заболявания положението се подобри. Когато открих предимствата на еластичните чорапогащи, последваха обвинения, че се обличам в ликра като известна чалга звезда, което безкрайно ме обиди имайки предвид пълната ми антипатия към тази . Има и други подробности, които не споделям тук защото са интимни, а лично аз не възприемам пълното в интернет. Борбата ми още не е приключила. (успех, човече!, покажи й, че и ти имаш права и ще ги отстояваш!)

4) Здравейте аз също нося чорапогащи по плътни през зимата и по тънки през по топлите месеци. Най - ме възбуждат черните и други разцветки, както и фигуралните и мрежестите. За лятото съм си взел 3/4 чорапи и в комбинация с шалвари до коленете усещането е върховно. През зимата на приятелката ми споделих и тя го възприе за нормално. Веднъж бях с червен чорапогащник и къси панталонки в къщи а тя с черен чорапогащник и къси панталонки възбудата беше огромна (чак на мен ми се (при)повдигна). Сега съм с шалварите и 3/4 чорапи. Това ми спомага и да преодолея стреса от работата. (ше го пробвам този метод и аз)

5) Аз също обичам да нося,само че дълги чорапи с жартиери.Страхотно е.Много ме кефи усещането за пристягането на колана с жартиерите и чорапите.Също така финния допир на материята.Даже в момента съм така обут.Жена ми го приема съвсем нормално.Мисля,че няма нищо извратено и срамно.Споко. (споко съм, само защото не съм ти жена)

6) Аз пък обожавам да нося дълги до земята, прозрачни найлонови и сатенени нощници, халати и пеньоари.Също така обичам като стана сутрин, докато правя кафе в кухнята да си сложа върху нощницата и халата дълга мушамена престилка на цветя. Това увлечение ми е от тийнейджърските години,но не ми създава абсолютно никакви проблеми в живота. Жена ми и дъщеря ми напълно ме приемат в тези одеяния, дори им е забавно:). Проблемът е в набавянето на тези артикули. Висок съм 190 см и естествено в нашите магазини, а и където и да е по света такива серийни размери и дължини няма. Поръчвам си ги от различни фирми в Щатите и Англия по Интернет, а напоследък намерих и фирма в България, която ми шие по поръчка комплекти сатенени нощници и халати , без да ми задават каквоти и да е въпроси. Собственичката на фирмата знае, че са за мен, и винаги ме обслужват на топ-ниво. Поръчките стават по Интернет като им изпратя снимка на това, което харесвам като модел.Имам колекция от около 10 комплекта нощници, халати и пеньоари.Престилките обаче ги поръчвам в Щатите, защото в BG просто няма такава хубава, красива, цветна мексиканска мушама. Повярвайте ми, блаженството е невероятно, стресът изчезваза за нула време, а когато се налага да работя вкъщи нощем, така седя пред компютъра и работата върви на 200%. Всеки си има странностите. (някои направо си имат особености)

7) приятел, не си сам. Аз също си имам фетиш - да нося поли. Женен съм, със син на 15 години. Обичам да нося поли още от малък. Когато бях ученик, тайно носех полите на майка ми и сестра ми. После започнах да придзнвам за тази своя страст на приятелките си. Странно, но всички те я приемаха и дори им ставаше интересно, т.е. правеше им гъдел. Това се превръщаше в нашата малка тайна. Дори една от тях сама ме караше да си обличам шотландска пола.

Сега нося вкъщи поли само пред жена ми, когато сина ми го няма. Понякога си позволявам (предимно нощно време) да отида в близкия денонощен магазин и да пазарувам, облечен в пола. Странно, но продавачките реагират така, както а когато видя някое хубаво маце с къса поличка: загреждат се, видимо се възбуждат, и все гледат да надникнат под полата ми. Веднъж една дори дойде при мен, бръкна ми под поличката и ме изпразни.

Според мен, малко трябва,за да можем и ние, мъжете, да се сдобием с правото да носим поли. (евалата, ЗА правата на мъжете да носят поли!)

8) ами ти си си откровено извратен.фетишизмът си е болестно състояние.коментарът ми не е подигравателен ,а състрадателен...има два варианта..или приеми че си такъв и не се измъчвай или се лекувай/психолог + сексолог определено има какво да направят за теб/ (много си груб, копеле)

Та така. Вие какво мислите? Ламот и Ностро веднага да признаят, че имат същия фетиш! Подозирам, че редовно се катерят по балконите да крадат чорапогащи, щото ги е срам да си купят! А Преславски да признае за жартиерите. (Видях те, знам вече къде изчезнаха моите! I am watching you!

Малката търсачка на големи завоевания

Имало едно време едно малко момиче, което случайно и доста рано открило силата на своето междукрачие. Растяло надъхано, самоуверено и здраво стъпило на високата стълба на самочувствието, че може да има всеки, когото пожелае. Защото било факт, че пожелавала – и по-скоро – търсела  удоволствието от това тя самата да бъде пожелавана – и получавала всеки мъж, изпречил се на пътя й. С особен интерес обезсилвала женените и обвързаните. Носело й някакво нечовешко удовлетворение и усещане за мощ знанието, че всеки един от тези мъже си ляга с нея против гласа на разума си, но под силния напор на слабините и егото си.

И тя беше малката царица на много легла, които я посрещаха с топлината на греха и я изпращаха с въздишката на изцапаните чаршафи. Имаше един-двама-трима и т.н. до плюс безкрайност мъже, които я пожелаваха повече от веднъж, други, които я криеха от жените си, трети, които така и не й се обаждаха втори път, имаше и такива, чиито дъщери бяха на нейните години, както и такива, чиито жени носеха децата им и липсата на секс ги запращаше право при нашата малка героиня. Но тя бе доволна за всеки, когото бе имала.

Имаше и няколко бесни жени, една я завари в семейното си ложе, друга видя мъжа си да я целува зад блока, трета подслуша телефонните им гугукания, четвърта направо я хвана за косата и я нарече „курва”.

А тя беше щастлива. В главата й зрееше една мисъл, която тя изрече в лицето на тази, последната мамена съпруга, която оскуба косата й:

Ако се напънеш да направиш една свястна свирка на мъжа си, той може би няма да ме търси.

Шамарът, прелетял край ухото й, я оглуши за момент. После чу звънкия си смях в ушите си като камбанки. Фръцна се и забърза към следващия.

Минаха години и малкото момиче стана жена. С репутация, но все пак млада, разцъфтяла и безбожно красива. Един ден срещна един мъж. Той нямаше жена, приятелка, дете и дори домашен любимец. За пръв път тя се влюби. Вече не искаше мъже, не си пожелаваше да бъде желана от всеки. Искаше него. И го имаше. Стана жената, която го чакаше вечер след работа, жената, която гладеше ризите му сутрин...жената, която трепваше при всеки звън от смс на телефона му. Искаше да му роди деца, да заживеят щастливо, да имат семейство. Преди всичко искаше да бъде за него чиста, каквато всъщност не беше. Някак не можеше в неговото легло да играе игрички и да бъде мръсница. Беше любяща. Беше невинна.

Много скоро след това чуваше телефонните му разговори късно вечер, усещаше чуждите парфюми по ризите му, не го дочакваше вечер, защото той се прибираше призори.

Беше се превърнала в една от онези жени, които явно не умееха да направят свястна свирка на мъжете си. Защото някъде там винаги има едно малко момиче, което случайно и доста рано е открило силата на своето междукрачие.

Абсолютно дъхоспиращо!

Красота. Недостатъчна дума. Но не се сещам за друга.

Ето такива таланти ми се иска да има България, а не бабички, танцуващи по розови кюлоти.

Enjoy this. Иска ми се да го покажа на максимален брой хора.

Поетично споделено

"Oбичам жените, обичам ги лудо!

Жените приличат на някакво чудо!

Жените ме карат да пиша поема,

Жените ме карат на път да поема,

Жените поемат ме - без да ги карам,

С жените е лесно шест малки да вкарам,

Жените са моя любим шоколад -

Две следи отпред, две следи отзад...

Д2 и Део, и ето че пея -

Що пея, бе? Просто си нямам идея!

Тез ноти отвътре ми идват изглежда -

Обичам жените - от тяхната вежда,

До тяхното пръстче със нокът изгризан!

Обичам във тях като вкъщи да влизам,

Обичам да лягам на тяхната цица,

Обичам и боб да ми сипват в паница,

Обичам лъжите им - толкова сладки,

Обичам и техните тайни тетрадки,

В които разказват за мен и за него,

Историйки сглабят - подобно на “Лего”!

Обичам жените, когато са руси,

Устата обичам, която се муси,

А после шепти и целува вълшебно -

Целува на едро, целува на дребно,

И аз се превръщам в оргазмени крясъци,

Превръщам се в стон от побъркващи тласъци,

И става ми толкова кама и сутрешно,

Обичам жените - и външно и вътрешно!

Обичам жените и техните фокуси -

Грима да оправят, червилото, кока си,

Изкуствени мигли, гърди силиконови -

Стотици дьо тени и хиляди фонове...

Толкова средства във секс инвестирани -

Обаче, признавам, го правят с разбиране!

Обичам жените със поглед премрежен,

Обичам играта на силен, но нежен,

Обичам жените със ген флиртаджийски,

Приятелки първи с езичета змийски...

Обичам жените да черпя със уиски -

Обичам ги крейзи, и секси, и риски!

Звездите с онуй романтично мъждукане

От първото здрасти до второто чукане!

Обичам страстта да е още зелена,

Обичам с любов да говорят за члена

С онези редовни лъжи в дължините...

Дори и да пукна - обичам жените!

Обичам ги мокри, обичам ги голи,

Обичам жената за още да моли,

И с вик любовта да превръща във течност!

Обичам ги днес.

И утре.

И вечно"

 

Автор: неизвестен

 

Музите

Зад великите дела на всеки мъж (почти) винаги стои някоя жена, наречена негова муза. Както лесно можем да се досетим, това далеч не е неговата съпруга.
Жените имат ли нужда от муза в панталони или мъжете просто са търсели оправдание на страстите си? Музата просто любовница ли е или източникът на неизчерпаемо вдъхновение за твореца?

Музата на Modigliani - френската художничка Jeanne Hebuterne.

На жените като нея трябва да благодарим за особен принос в изкуството под всякаква форма. Нищо чудно, че има толкова гола красота в творбите на Modigliani...