От две седмици се чудя какво да подаря на двете ми племеннички, които бяха рожденички наскоро. То не е дилема, а столема, защото наистина нямам представа с какво да ги зарадвам истински. Или поне не искам да си призная, че знам. Общо взето, децата не са това, което бяха или по-скоро - това, което бяхме ние като деца. Влизам в книжарница, едни красоти, книги, книги, енциклопедии, албуми, книги-игри, книги-пъзели и всякакви чудесии, които биха ме подлудили от кеф, ако бях дете. Да си призная, харесах си няколко книжки, които едва ли са подходящи за преклонната ми възраст...
Подарявала съм вече книги и въпреки, че бяха така хубаво изрисувани, че чак на мен ми се искаше да си ги задържа, купувала съм ги с невероятно желание, а след това съм виждала как се разглеждат точно 5 минути от корица до корица набързо, картинките и после потъват в някой ъгъл завинаги. А помня времена, в които за мен книгата (че то и сега е!) беше най-якият подарък!
Сега слушам - първи учебен ден е! Искаме дънки от мола! Искаме нови телефони - не може с тия от миналата учебна година! Слайдери даже да бъдат, с камера и мп3! И компютър! И лакове, и гланцове и новия диск на еди-кой-си! И още много такива интересни за мен желания.
Влизам в друг магазин, викам си - книга няма да е, няма да ги зарадвам истински. Хоп, парфюми, мазилца и чантички с...Хана Монтана. Много били луднали по нея децата! А ние едно време чакахме събота и неделя, за да гледаме филми на Дисни. Едно от въпросните неземно желани комплектчета - 60 пари. Тия луди ли са? А на мен даже ми трябват две. При това еднакви, да няма това-онова и "на кака е по-хубаво". Излизам си нещастно. Няма да дам пари за подобна простотия.
Пак влизам в книжарницата. Потъвам в тия красиво илюстровани, шарени, луксозни, интересни книги и ми е трудно да избера. Цял свят от вълшебства! Най-голямата и най-красива енциклопедия - 35 лв. Е, сигурно има и по-скъпи, но тези, които видях, ми напълниха душата. Взимам две различни, като са книги - може. Само да са еднакво големи, дебели, еднакво шарени, еднакво скъпи, чееее...Излизам с покупката и знам, че едва ли ще зарадвам двете деца с тия книжки, както ги зарадвах преди няколко години с две оригинални барби-та с по два гардероба, които бяха разпарчетосани и фризирани съвсем скоро след това, но все пак...
Мисля си за децата. Не са това, което бяха. Което бяхме. Луднали по лъскави скъпи неща. Обсебени от вещите на възрастните. Бързащи да пораснат и да завладеят света на големите. Някак ми се струва, че не умеят да се радват на простите неща, както ние го правехме едно време. Играта в градинката е заменена с playstation или компютърна игра. Кикотенето в храстите вече е кикотене с емотикони в скайп. Никой не иска да чете, щом може да изгледа някой филм. Никой вече не знае какво означава старото, опърпано издание на Патиланци. Дори не знаят коя е баба Цоцолана. Патиланци е просто парти-център в Младост, в който мама и тате се превръщат в истински патиланци, докато платят за всички "атракции", които децата им искат да опитат.
Аз не искам да участвам. Няма да им помагам да се превръщат в това, в което вече са се превърнали тези малки многознайковци. Няма да купувам Хана Монтана парфюми, нито лъскави фустета и други кифленски неща. Това са деца, да му се не види. Защо не се радват на сметанов сладолед? На розова дъвка-цигара? На олющената люлка в градинката? На някой комикс?
Кой е виновен за това? Не сме ли ние, големите, тези, които трябва да възпитат у децата способност да ценят малките неща? Защо от сега ги учим, че скъпата кола и телефонът са критерий за щастие? Безвъзвратно ли ще изчезне романтичната ми представа за чистотата на детските желания? Ще започнат ли да се раждат възрастни...