Сигурно това, за което ще напиша няколко реда, е нищено доста. И сигурно почти на всеки се е случвало да помисли върху него. Може да споделите мнения, ще са ми полезни.
Въпросният въпрос, който ме застърга като авто-ръчна-чистачка за лед, е следният - защо хората като преминат илюзорната граница между зрелостта и стареенето, озлобяват и стават твърде егоистични? Провокира ме коментарът на една колежка, която не е престаряла, но пъшка ежеминутно на тая тема. Ситуацията е такава - много й било горещо в офиса. Друга й посочва моите къси ръкави и казва "Облечи се по-леко". Нейният отговор беше, че щяла да настине да ходи толкова гола. Казвам й, че аз винаги ходя така и е окей. "Да, ама ти си млада" казва тя с един страдалчески глас и ме стреля със злобен поглед, който след това забива в поредната статия на тема "Възраст за пенсиониране при жените и мъжете". И най-глупавото е, че оправдават всичко с "вече не сме млади". От дребните грешки в работата, до загърбването на занимания, които биха ги разнообразили, ако не бяха упорити като магарета.
Ето това не го разбирам! Все едно тя не просто никога не е била млада, а още по-лошо - все едно никога не е била млада по моя вина! Същото раздразнение ме сграбчва и като в претъпкания транспорт някой старчок ме гледа злобно или дори ме сръчка, докато не му отстъпя място. Уважавам старостта, но все повече ми става ясно, че белите коси нямат нищо общо с мъдрост и житейска сила, каквато сме учени да приписваме на по-възрастните. Напротив - повечето, които познавам, са озлобени, егоистични и с ееей такава уста, пълна с клюки за всеки срещнат. Другият бич е страхът от самотата, когато всички по-млади членове на семейството си имат свой живот. Не рядко съм ставала свидетел как се лее може би неосъзната злоба и по радостта на младите. Казват през тракащи ченета "Ех, че са хубави, млади, усмихнати", но в погледа им завист стаена и някакво такова...нечисто пожелание. Не всички са такива, но напоследък се улавям, че и аз им се дразня в отговор. Може би ще ги разбера като остарея (аз и сега се опитвам). Но ми става някак мъчно, че стават такива. Някакви окухавели, разклатени рамки на изоставена постройка, в която навремето е кипял живот. Самото осъзнаване, че така или иначе, един ден животът ти се завърта около живота на децата/внуците ти и едва ли не ти вече нямаш работа на тая земя, когато те поемат своя път, е депресираща. Къде са онези спокойни, мъдри, пълни с класа хора на миналото, пред чиито сиви коси се прекланяш с уважение и си казваш "Дано и аз съм такъв някой ден"? Това някаква заблуда ли е или има такива хора, които с годините стават по-добри, които намират радост в радостта на другите, които не въздишат тежко, че животът им е свършил, а се усмихват, че са го осмислили? Хем ми става мъчно, хем ме хваща бяс. Иска ми се да им се разкрещя и да им кажа, че те продължават да са хора, без значение колко хапове пият дневно и дали имат артрит!
Старостта не трябва да идва в душата...никога, никога.