Програмата ми за СФФ е нашарена с цветни маркери и всяка вечер е планирана. Поне до края на месеца.
Заглавията, на които се спрях, са повече отколкото имам физическатa възможност да гледам. Малко ми е тъжно, че ще пропусна някои, за които съм сигурна, че ще съжалявам. Хубавото на тези фестивали е, че можеш да попаднеш на страхотни неща, които иначе няма как и къде да видиш. Вчера за пореден път се уверих в това. Но за това малко по-късно.
Накратко, до момента успях да направя филмова разходка по следните ленти (по реда на гледане):
Копродукция Румъния-Франция. Лентата е заснета в Румъния, което я прави твърде близка до нашата действителност - подбраните локации в Букурещ са подобни на места, които всеки ден виждаме в София. Мръсен и забързан Букурещ, запуснати блокове, университетски зали със соц обзавеждане. Рязко различие установих единствено при сцената, заснета в библиотеката. За съжаление, в полза на тяхната.
Филмът разказва една сложна любовна история, оплела трима души в не съвсем класически триъгълник. Александра и Кристина изживяват безметежно дните на своята нежна връзка, докато не се разкрива малката "мръсна" тайна за връзката на Кристина с брат й Санду. Няма да се впускам в анализ на моралните дилеми, пред които застават героите и зрителите. Общото впечатление е за приятен, добре направен и добре изигран филм, който успя да ме накара да съпреживея и красивите моменти, и вътрешните драми на героините си. Защото ако не можеш да се поставиш и от двете страни, или не си живял, или лицемерничиш пред себе си.
Някои от критиките към филма са, че оставял твърде неща неказани, необяснени. Според мен оставя много място за въображение, което понякога плаши хората, които не са наясно до какви дълбочини може да стигне тяхното.
Филмът на Константин Божанов, който събра доста награди по международни филмови фестивали, най-накрая достигна до широката публика и у нас. Признавам, че бях особено нетърпелива да го видя, макар че си спестих стъпката "четене на ревюта" преди гледането. Исках да си имам мое, неопетнено мнение. А то е, че ми хареса. Играта на Ованес и Анжела радва изключително много.Самата идея се развива буквално по път, осеян с препятствия. Много красиво беше направена единствената свенлива любовна сцена. А последните 5 минути от филма оставят много емоция и тема за размисъл. Девойката е меко казано - впечатляваща. А Торосян се доказа за пореден път.
Проблемът за истината, лъжата и дългият път, който трябва да изминеш на автостоп към себе си, е поставен по доста интригуващ начин и те кара да се замислиш, че фантазирането може би няма лошия отенък на лъжата, ако не вреди на никого, но и че тънката граница между двете е въпрос на сложен избор.
Изключително ми хареса музиката към филма, финалната песен така ме грабна, че я издирих специално.
Прочетох критики към факта, че филмът беше с английски субтитри, което за пореден път показва колко е комплексиран българинът. Дотолкова, че да забеави, че София Филм Фест е с малката подробност - МЕЖДУНАРОДЕН. Нормално е прожекцията да върви на някой малко по-различен език от нашия собствен. Имало реплики на немски и английски, които не са преведени. Ами... замислете се в кой век и къде живеете, уважаеми. Не съм фен на чуждиците и показното благоговеене пред англоезичието, но то някак си се превръща в необходимост по пътя към Европа, който така силно копнеем да поемем.
Аз имам само лека забележка към звука, който беше малко нисък на моменти, но както каза Здравко, в Зала 1 на НДК само концертите на Веско Маринов имат идеален звук. Това в кръга на шегата.
Малко се разочаровах от липсата на елементарно колегиално уважение от страна на някои от ВИП гостите на събитието, които не спряха да говорят помежду си и по телефоните, да се кискат, да влизат и излизат през и без това скърцащите врати на залата. Потресаващо беше и как се изнизаха преди да са изтекли финалните надписи и екипът на филма се поклони пред полузипразнените седалки. Рядко някой месия е признат в собствената си страна. Далеч съм от мисълта, че г-н Божанов е месия, но заслужава искрено уважение за работата си по Аве.
Късометражната анимация на Свилен Димитров завърта наобратно житейската лента на един обикновен човек, който като повечето от нас се събужда с усмивка и си татаника сутрин. А вечерта... Е, вечерта може да ти покаже, че денят не се познава по сутринта.
Филмчето участва в надпреварата за Jameson Short Film Award, една инициатива с десетгодишна традиция, благодарение на чиято подкрепа и у нас късометражното кино получи едно рамо.
Миналогодишният фаворит - Влакове на Павел Веснаков, за който писах преди точно една година, все още е сред любимите ми "къси" филмчета.
След края на Rew Day имах планове да гледам друг филм от програмата на фестивала, но останах и видях началото на Шанс. Канада. Името не ми говореше нищо, но често е така с фестивалните филми. Името и няколкото реда в програмата не могат да дадат ясна представа за това, какво да очакваш от съдържанието зад заглавието.
Останах да изгледам целия филм, заинтригувана от присъствието и краткото представяне от страна на режисьора. Както и от факта, че обеща да отговори на всички въпроси след края на филма.
А филмът се оказа изненадващо добър. Напрежението се зароди още в първите минути и остана до последно, постепенно, но упорито назряващо. Действието се развива някъде през 90те в предградията на Ванкувър. Както Саймън Дейвидсън спомена, първоначално е замислял сценария като автобиографичен, но в последствие е променил това свое решение. Когато си на 17 искаш да си от лошите. Каза той. Това искат и героите му, които се замесват уж на дребно в хазарта и неусетно се увличат, докато невинната игра застрашително се превръща е нещо чудовищно и някои от тях трябва да преценят на коя част от себе си да дадат превес. Главният герой се изправя пред избор да продължи да бъде лошото момче или да изостави този образ, който му тежи особено силно след смъртта на най-близкия му приятел и осъзнаването, че играта е загрубяла повече от планираното.
Когато си на 17 искаш да си част от екшъна, да живееш във филм. Понякога се оказва обаче, че сценаристът не слага в устата ти репликите, които искаш да произнесеш.
Саймън Дейвидсън сподели много интересни факти около зараждането и изпълнението на идеята си. Един от тях беше, че като малък е 'пропуснал' частта с хазартните игри, а просто с приятелите си е разбивал коли из предградията на Ванкувър. За да бъдат лоши, за да бъдат готини. Не за да крадат.
За да влезе под кожата на героите си, започва да играе и залага онлайн. В казино във Вегас се улавя, че се е поддал на хазартния ентусиазъм и споделя, че е разбрал защо хората изпадат в зависимост от този адреналин.
Т. нар. background на режисьора ме респектира истински. И макар че зад гърба си до момента има само късометражни филми, The Odds определено мога да определя като отличен дебют в пълнометражното кино.
Актьорската игра е повече от блестяща, тези на пръв поглед хлапета, изявявали се основно в ТВ сериали, се оказват адски въздействащи и стоят много по-професионално на екран от някои по-възрастни и опитни свои колеги. Tylor Johnson силно ми напомни младия Том Круз, а Jaren Brandt Bartlett е лошото момче, под черупката на което през цялото време прозира другата истина.
Единствените ми забележки са към момичето, което превеждаше на срещата със Саймън Дейвидсън. По-кофти превод с мънкане, забравяне по средата и волни интерпретации не бях чувала. Вероятно това не е професионалното й поприще, но ме накара да се почувствам доста неприятно и едва подтиснах желанието си да й кажа, че е по-добре да не превежда изобщо. Човекът говореше идеален английски, с любим акцент, който всички в залата очевидно разбираха. За щастие, той няма как да е разбрал какви гаври бяха направени с думите му :D
За да завърша предългия си пост - без фестивали като този много чудесни филми биха останали неизвестни за мен и за много други хора, които биха ги оценили. Благодарение на фестивалите получаваме достъп и до незатъпяващокомерсиалните филми, които активират мозъчните клетки значително повече, отколкото пуканките и колата в кината от типа Mall активират стомашните ти сокове. Как да не ги отпразнуваш?
