Преди две седмици, в събота вечер всички бяхме навън, заляли улиците, жадни за емоции. Обикалях с приятели пешеходния Шишман, навсякъде имаше усмихнати хора, а вечерта завърши в Борисова градина на Mellow festival. Суматоха, млади хора, глъч, смях, музика. Винаги се разчувствам като стана свидетел на нещо такова, твърде далеч от лютата чалга и селяния. Дава ми надежда някак. Че все още има нормални хора в тази държава, в този град.
След всичките положителни емоции на другия ден разбрах, че докато в парка е звучала музика, пак някъде там някой е отнел живота на едно момиче. Потресох се повече от всеки друг път. Потресе ме и фактът, че никой не каза нищо, носеха се слухове и не беше ясно какво точно се е случило. Не че имаше значение. Просто още един отнет човешки живот. Поредното убийство в центъра на т. нар. ни столица, което ще остане някъде в архивите и само близките на жертвата ще си спомнят за него. Поредният повод да се търсят ползи, да се политизира и журналистите да имат тема за съчинения. Но не и да се намери виновният.
Миналата седмица бях далеч, на едно спокойно и лишено от оживеност място. Наложи ми се да се прибирам в 3 сутринта самичка, да вървя 2 км по напълно безлюден, но за щастие - осветен път. Мислих си за нея.
Понякога просто няма с кого да си тръгнеш.
Понякога всички сме така нехайни към другите...
Вчера сутринта разбрах за идеята да се съберем мълчаливо в знак не толкова на протест, колкото на уважение към паметта на убитото момиче. Поканиха ме във фейсбук. Където вече се случва всичко. Във фейсбук и в блог пространството всички имаме силно изразени позиции, много коментираме, много пишем и много знаем. Лично аз не мога да се похваля с това, че моите познати бяха там. Малко ме натъжи фактът, че точно двама човека дойдоха. И те дори не са от тези, които претендират на висок глас за будна гражданска позиция. Оглеждах се с надежда, но! Всички вие, приятели, които пишете, говорите и най-вече се оплаквате от положението в държавата ни... не бяхте там! Защото писането и говоренето е лесно. Самосъзнанието е друго нещо. Тъжно ми е, че не дойдохте, мили приятели, които иначе изливате тонове мнения в блоговете и фейсбук профилите си. Много ми е тъжно. Исках да ви видя там. Защото иначе всяка вечер си пиете бирите на същото място. Но вчера ви нямаше.
Тъжно ми е за това момиче, което никога не съм познавала и което няма как да познавам, защото някой изверг се е погрижил да прекърши живота й.
Тъжното е, че снощи на поклонението имаше твърде малко хора в сравнение с големината на групичките, пиещи безучастно бира по пейките.
Тъжно е, че снощи имаше твърде много полиция, дошла да пази нас, вероятно?! Пореден фарс.
Тъжно е, че трябва да стане нещо трагично, за да се обединим и да поискаме правата си. Тъжното е, че се успокояваме с мисълта, че няма да се случи на нас.
А това, което се случи с Яна не е просто убийство. Не просто още един нещастен случай. Това е и ще продължи да бъде посегателство към всеки един от нас. Аз така го чувствам. Можеше да съм аз. Ти. Сестра ти. Майка ти. Можеше да е момче. Мъж. Дете.
Не знам кога ще се събудим и ще спрем да си мълчим като стадо. А психопатите са някъде там. И може би дори ги познаваме. Може дори да сме докосвали ръцете, които стискат и удушават в малките часове на нощта.
Ревла съм. Но не можах да спра сълзите си. Беше сравнително тихо. А в гърлото ми назряваше писък.
Хората идваха, палеха свещи, оставяха цветя. Някои мълчаливо. Други със скръбна усмивка. Трети с присъщата на младостта безгрижност рзаговаряха отстрани. От снимката ги гледаше едно усмихнато лъчезарно момиче, което никога повече няма да пие бира в Борисова...
