Unfriend-ване

За пръв път не се поколебах да изтрия "приятел" от фейсбук. Не че не съм го правила досега - имало е и такива случаи, но винаги съм се колебаела да натисна бутона, пресмятала съм дали не реагирам крайно, под въздействие на емоции, моментно настроение  и т.н.

Е, току-що го направих с увереност, каквато не съм изпитвала никога. "Приятелката" е просто съученичка от гимназиалните години, с която така или иначе никога не сме били близки и не сме имали кой знае какви отношения.

Ако общата снимка и декларираното "In relationship with" не ви е достатъчно... Общ профил е нещо, което ми идва в повече. Приятелите ми са личности, а не двойни профили. Любовта изисква малко повече от споделянето на една парола.

Абсурди

Чалга певица + метъл конфигурация от пръсти:



novinite, снимка: Булфото



Само аз ли виждам ъпсурта?!

п.с. Младежът не знам какво показва, но е не по-малко абсурдно :D

Виваком(ици)

След като досега хлебих няколко пъти ГлоГул, ред е на Виваком. Забавното в случая е, че даже не им ползвам услугите (все още), но имах подобни намерения за  близкото бъдеще.

Явно Виваком-иците много са го закъсали, понеже се самопредлагат по доста жалък начин, спамейки пощите на хората с непоискани търговски съобщения и не само това - с непоискани презентации даже! Цели 9 слайда, в които ме увещават да ползвам електронната им фактура. Само да не излезе като онзи виц: Александър Бел изобретил телефона през 1875. Когато го включил за първи път, видял, че има две неплатени сметки... към Мтел! (Мира го сподели)

Особено силно се дразня да получавам подобни глупости на служебната си поща и то под флаг high importance.



спам!

Сега да чакам да получа и самата фактура?!

Писах на госпожата да си спести офертите. С малко повече думи, но в този тон.  Дали ще последва отговор?

Да готвиш или не?

 Понякога за някои това си е въпрос. И то въпрос на принципи.

В съвременния свят на успелите, мъжки жени, все по-рядко срещано явление е готвещата жена. Не казвам, че никой вече не готви или че пък всички трябва да готвят. В днешния модерен свят даже все по-често виждам следния семеен модел – успялата жена, която носи парите вкъщи, плаща сметките, кара голяма кола и се прибира вечер късно + мъж, който работи посредствена работа, изкарва по-малко пари от жена си, има повече свободно време, което запълва като прибира детето от училище, помага му с домашните и приготвя вечерята. [Това второто, ако не е някой нехранимайко, който кисне всяка вечер да пие бира в кварталното заведение.] Някои роли са се поразменили очевидно.

Какво лошо има в този модел? Ами нищо. Ни-щи-чко. Само че понякога Мария я хваща бяс, че Иван хем не изкарва достатъчно, хем прекарва многото си свободно време в нищоправене. И тя вдига бунт. Какво ми дава той, че да се мъча да му готвя, да го пера и да го дундуркам? Да си гледа работата!

И процъфтяват заведенията за бързо хранене и храна за вкъщи. Хладилникът вече служи да се съхранява на студено алкохол, готови сандвичи и други важни неща. Модерен живот.

Факт е, че повечето млади (и не толкова млади) жени, които познавам, не готвят. И дори не са си го помисляли. Още по-малко пък им е хрумвало да готвят на гаджето си/мъжа си. Както сподели една колежка около 50те – Започнах да готвя като се появи детето, ако иска готвачка, да не си е взел финансистка.

Някак обидно й е на съвременната жена хем да готви, хем да бъде наравно с мъжете в работата, че и деца да ражда. Според мен е адски несправедливо. Аз да стана дебела и да бърша дупета, аз да мириша на манджа, аз да простирам пране, докато гърбът ми стане като кука...Да си жена е цяло проклятие.

Последното, което ме довърши – приятелско семейство, които вече няколко години са женени, но не си правят бебе. На въпроса защо, очакваш да споменат, че са трудни времена, че е КРИЗА, а тя казва „Ами той още не е готов”. Да паднеш и да умреш. От смях. Или да помислиш, че са решили той да го износи това бебе и той още не се решава?!

Аз като средностатистическа българска жена съм израстнала в семейство, където мама готви за тате и децата. Съответно, аз знам да готвя от младежките си години. И много обичам да го правя. Дори ходя на кулинарен курс, където научих супер интересни неща. Никога никой от нас не си е давал сметка, че вместо да си почине след работа, мама се е прибирала с торбите и е яхвала фурната да ни приготви вечеря, докато баща ми гледа футбол.

Преди много обичах да готвя, правех го почти всеки ден. В последно време рядко имам желание, въпреки че знам много интересни рецепти и се справям доста успешно. Когато готвя, то е защото искам да запълня времето си с нещо, което ми доставя удоволствие. Мисълта да сготвя на мъж ме отблъсква. Особено, ако той го очаква или го приема като "нещо в реда на нещата". Може да са някакви комплекси, сигурна съм, че ще се намери психолог тук да ме анализира :). Може да е просто инатлив отказ да поема щафетата от нечия майка. Защото никой не е поел грижата за мен от баща ми и отдавна (и винаги ще) се грижа сама за себе си.

Няма нищо готино и нищо секси в това да се суетиш около печката и да бършеш фиде в престилката. На най-добрите домакини им се случва, докато пекат сладкиши в очакване на любимия, той да се появи и с железен тон да заяви, че я зарязва заради комшийката Елка, която баници не може да прави, ама какви с*ирки въртииии, мани-мани!

Писнало им е на жените да бъдат подценявани за щяло и нещяло. Защото жената е воин. Ако реши, няма да готви повече никога и никой няма право да я вини за нежеланието й. Ще носи на половинката си още топли кървави меса, връщайки се от лов. Но ако е против убежденията й, няма да запретва ръкави и да наклажда огън за манджата.

Това е. Свиквайте, мъже. Радвайте се на мамината гозба, докато още можете.  На моята - най-вероятно само на снимка ей тука  :D

Пиле в сметанов сос :) (да живее Maggi)

 Фасулена торта (само името звучи гадно)

Панакота.

На другаря с любов

Понеже днес е Международният празник на учителите, спомних си къде с умиление, къде с облекчение, че са в миналото, за моите ученически години. Е, да, и аз съм била малка някога :D

И точно най-ранните ми години в училище си останаха единствените, за които си спомням с невероятен копнеж. След тях всичко влезе в коловозите на скучното битие. Академични термини, сърдити лелички, наречени педагози, борби за надмощие, поквара и парадиране с "моят татко има еди-каква-си-кола", после гимназия, първи стъпки към кифлеене при момичетата, много безсънни нощи пред порно каналите за момчетата, кафета, цигари, алкохоли... С една дума - пораснахме. И магията умря.

Но...аз все още помня първия си учебен ден, с кожената чанта (тогава все още не беше модерно да се ходи с раница), която беше по-тежка от мен, заедно с всичките ми дрехи и обувки, букетите, ония мили жени, които трябваше да ни въведат в тайните на образованието...За щастие, първите ми 4 години в училище бяха дирижирани от мъж, когото в първи клас съм сигурна, че още наричахме "другарю". Замислям се, че извън соц-контекста на това обръщение, наистина го чувствах като другар и съучастник във всички интересни неща, които малките ни любопитни глави са измисляли.

 Хубави години бяха. Понякога се случваше по цял ден да имаме само Родинознание, защото ни е естанало интересно да слушаме за хановете и конските опашки, за това как си осолявали с пот парчетата месо под седлата на конете и разни други пикантни исторически факти, които детските ни глави събираха и запомняха. Слушахме с широко отворени очи и уши. Друг път по цял ден имахме музика и пеехме под съпровода на акордеона на този учител, когото всички имахме за Господ в малкия ни училищен свят, затворен между класната стая и училищния двор.

Помня още как четяхме стихотворения, учехме ги, разказвахме по картинки и още куп интересни неща. Онези от нас, които не се справяха със задачата, си циклеха на нея, докато не я преборят. Никой не можеше да мине на стихотворението за жабата без да е изрецитирал без грешка онова за мравката и щуреца!

Имаше и дни, в които само рисувахме. Страхотия. После пред стаята ни се устройваше китна изложба от криви моливени стомни, разтекли се акварелни букети, а през зимата от всички рисунки се хилеше снежен човек с морков и шапка.

Още от ранна пролет започвахме да планираме (само как се радвахме да чуем тази дума от Него!) излети. Същото се случваше и в първите есенни дни, веднага след като звънчето ни събереше след дългото лято. Безгрижни дни, прекарани под синьото небе, по поляни и сред горички, в боричкане и бране на къпини и каквито горски плодове се сетите, които оставяха жизнерадостните си цветове по пръсти, муцунки и дрешки! Дни, които после имахме за задача да опишем в разказчета и съчинения и всички го правехме с радост. После четяхме и се смеехме как един и същи ден е протекъл в различните детски глави, пред детските очи и какви отпечатъци е оставил в сърцето на всеки.

Красиви години. Детски години. В които е така хубаво да имаш учител, който да вижда света през твоите очи, но също така да може да отвори твоите за големия свят, когото още не познаваш!

Човекът, който запали много огньове в моите очи вече е възрастен. Срещнах го преди няколко години и сърцето ми се сви. Много побелял, вече не така весел, с преметната китара или акордеон...Но когато ме позна, в очите му си светеше същата усмивка, с която четеше шантавите ми съчинения или поправяше неумелите ми скици.

На този ден само за него си спомням с истинска любов. Имала съм и други добри учители по пътя си. Но бяха просто учители. Повечето от тях така и не се превърнаха в нещо повече. Не е нужно, разбира се. Благодарна съм, че са ми дали онова, което са били длъжни. Но не мога да се потопя така в емоцията на онова време, както го правя при спомена за онзи учител, който ми даде много повече от уроци, факти, дати, теории и закони.

Сигурно всеки си има по един такъв мил спомен.

Да се усмихнем днес (и не само) на позабравените хора, които са ни дали много. Защото сме поискали и съумели да го вземем.*

*Това е друга тема, която няма да засягам, за да не разваля приятната си емоция.

ГлоГул плюе СОС

Според GLOBUL обществената поръчка на Столичната община за предоставяне на мобилни услуги за общинската администрация е с нагласени предварително условия, така че да обслужват определена компания.

Поръчката е за 7 200 карти за мобилни апарати, а стойността й по прогнозни изчисления е близо 1 милион лева.

Затова от GLOBUL призовават Столичен общински съвет (СОС) да преразгледа обявената обществена поръчка.

В официално писмо до председателя Андрей Иванов GLOBUL настоява да се проведе заседание, на което отново да бъде обсъдена процедурата за избор на мобилен оператор.

"Към момента условията на търга на Столична община обслужват интересите само на един възможен кандидат за доставчик на мобилни услуги и създават съмнение за непрозрачност на обществената поръчка. Толерирането на един мобилен оператор е фактор, който ограничава конкуренцията в сектора, вреди на обществения интерес и противоречи на разпоредбите в Закона за обществените поръчки", се посочва в писмото.

Налагането на дискриминационни условия при провеждане на обществени поръчки също е въпрос, който оказва негативно влияние върху развитието на бизнес средата в България.

GLOBUL желае и да получи ясна мотивировка на условията и критериите по проведената от Столична община тръжна процедура, се казва още в писмото.

С подаването на жалба до Комисията за защита на конкуренцията и на официално писмо до кмета на гр. София - г-жа Йорданка Фандъкова, GLOBUL се надява, че ще бъдат взети всички необходими ответни действия, които да осигурят прозрачност на обществената поръчка за предоставяне на мобилна телефонна услуга на Столична община.

В случай, че поръчката не бъде преразгледана, GLOBUL ще се обърне към всички компетентни органи на местно и европейско равнище, за да даде публичност на проблема и да потърси правата си.

Статията се намира тук.

Много ми е интересно с кои очи, ако мога да използват този израз, точно Глобул търсят права и бизнес климат, и лоялна конкуренция, че и справедливост даже? Такава велика наглост не мога да проумея.

Очевидно е непериятно да си от губещата страна.

 Чудя се дали на тях им пука за хилядите жалби до КЗП, които валят ежедневно от прецакани хора, които не са си чели договова с лупа или напротив - носили са лупата, чели са, но се оказва, че нейде има някое спаружено членче, което не е в тяхна полза?

Искат прозрачност. Ами дайте такава на вашите потребители и клиенти, келеши такива. Тъжничко е да изпуснеш 7 200 нови жертви, които да доиш в следващите няколко години, нали?

И на нас ни е тъжничко, когато плащаме измислени сметки, които отказвате да преразгледате, набутвате ни нежелани "пакети", телефончета, продължавате договорите ни срочно без наше съгласие и всички други цигански номера, които прилагате.

 Ако аз поискам да получа "ясна мотивировка на условията и критериите", по които формирате фактурата ми, причините, поради които ме задължавате да подпиша двугодишен договор или няма да ми предоставите услуга, ще ги получа ли, уважаеми мобилни доставчико? Причините, поради които можете да лъжете, както си искате и винаги сте си приготвили вратичката за изход от ситуацията?

 По-голяма смешка от тази не бях чувала скоро. Честно казано, надявам се КЗК да отсвири ГлоГул подобаващо. Не ми пука дали другата мобилка е платила на някой под масата, за да ги изберат.

ГлоГул да мрат в кофите, задушени в собствен сос.

Shocked shots

Днес се замислих, че или не осъзнавам смисъла на думата "шокиран" (която звучи невероятно българска), или никога не съм била шок-и-рана. Харесва ми обаче емотиконката :shocked:.

Харесвам :shot: още повече.

1 shot = 44.3602943 milliliters, in a glass, please!

Shot as a part of a film between two cuts.

SHOT as Shooting Hunting and Outdoor Trade Show.

Shot as a nice Rasmus song.

След като се шотирам, може някой път да пробвам и да се шокирам веднага след това и току-виж проработило.

Фраза на деня ми се оказа "Шокирах ли те? Шокирай се, животът е кратък! :))".

Вас какво може да ви шокира? Гей секс на перона? Гащичките, веещи се на съседния балкон? Кифлите из Студентски град? Политиците?

ББ? (него на отделен ред, че да няма наказани за неуважение!)

300 кубика са ти лика-прилика

Много рядко гледам телевизия, но вчера силно ме шокира една дискусия на тема "Да се забрани ли силикона преди 21 години" в някакво предаване. Разпитваха разни хора ЗА или ПРОТИВ имплантите са. Повечето мъже, разбира се, се изказаха ЗА. Трябва да уточня, че запитаните "кавалери" бяха хванати от улиците и повечето ми приличаха на тоя тип "мъжаги", които са виждали цици само на филмче. Порно филмче.

Затуй са му харесали силиконови и той е ЗА. И шпагата му е ЗА. Ще се повторя, но търсенето определя предлагането и това е. Малко се ядосах, понеже точно тези изкривени представи за това кое е секси и красиво са причина много жени и момичета да се обезобразяват буквално, робувайки на желанието си да се харесат на всяка цена или просто да избият комплекси.

Било модерно вече за бала на девойката да се подари нов бюст, струвал между 3 и 6 хиляди евро. Модерна България. Криворазбрана цивилизация. Едно време за бала си момичетата са получавали първото в живота си бижу.

Още не знам как не сме гледали по новините някоя тийнейджърка [чийто родители са отказали да й подарят цици], закарана по спешност в Пирогов след опит да си напомпа цицодържателя със строителна пяна, уплътнителен силикон или в краен случай - вакса за коса. Последната се тресе точно като силикона в имплантите. Но е може би по-малко вредна и канцерогенна.

В предаването беше поканена някаква жена с физиономия на кон, което донякъде обяснява защо са й били нужни 350 кубика в деколтето: все нещо е трябвало да отвлича вниманието на мъжете от лицето й. 

 Въпросната без бой призна, че болката е била така нечовешка, че тя втори път не би го направила. Пък и големите гърди на голо не стояли добре. Каква драма. Що да не стоят добре? Два статични балона с джвъчки отпред, с порядъчно тунелно разстояние между двата. Супер естетично, да не говорим за това какво ли е усещането да имаш две торби пясък под мускула. Но пък си представи какви турски ч**** ще се реализират там! Като по филмите. И чалга клиповете.

Статистиката е потресаваща - 80% от абитуриентките биха предпочели точно такъв подарък. Продай, тате, ланец, купи, тате, силиконец.

Колко от вас биха подарили на дъщеря си такова нещо и що за "подарък" е то, след като медиците са казали - организмът се развива до 25-28 години, а вие на 18 годишната си издънка сте наляли 300 кубика силикон в организма? Що не й отворите кухата глава и да налеете вътре гипс? По-смислено ми се вижда.

Да се забрани ли силикон под 21. Според мен трябва да се отнемат родителски права на тези хора, които правят такива подаръци на децата си. Къде отиде образът на женската гръд като символ на майчинство и женственост? В древността, а?

Каква майка ще бъде след 10 години смелата ти тийнейджърка, ако още сега си напомпа циците? Каква женственост има в това?

В природата почти всичко е в идеални пропорции и няма нищо красиво да пипаш там, където няма нужда. Пластичната хирургия е развита предимно с идеята да помага на хората, не да ги превръща в развалини (сигурно не е нужно да споменавам имена като Джако, Шер и други популярни лица, които сигурно нямат никакъв спомен как са изглеждали преди десетките си операции). Какво съвършенство можеш да постигнеш, вървейки срещу естествения баланс?

Наистина ли вече сме толкова модерни, че копираме върху себе си формите на Холивудските секс бомби и родните фолк бургии? И толкова ли сме богати, не на последно място, да попитам? Защо не дарите пари за лечение на онкоболните, децата без родителска грижа, хората с увреждания? Ще дадат нещо по-добро на света от това, което ще даде силикона в устните и гърдите на дъщеря ви.

Но, разбираемо, че след като сте купили ролкя с гол гръб, тафта и пайети, трябва за запълните предната част подобаващо. Не се бях замислила. Има абсолютно необорим резон.

Накрая, купете й джип, с много кубици. За да сте сигурни, че ако силиконът й не гръмне, то поне винаги може да катастрофира.

И в подаръка не забравяйте да мушнете дискретно последния сборен албум на Пайнер.

Събрала съм малко материал, ще направя каталог с най-добрите творби на пластичната хирургия. Можете да изберете абитуриентски си подарък и от тук:

1. Жената-котка

2. Amanda Lepore (препоръчвам ти да я гуугъл-неш)

За още питай Google за plastic surgery failures.

Актуално, та чак пари

Понеже всеки втори пост, който съм прочела в последната семица е за прословутия ден на влюбените, а 95 % от прочетените теми са в посока - плюйте този ден!, не се държах. Ще пиша и аз за това.

Не разбрах какво накара всички тези хора да запретнат ръкави и да излеят порой от удари върху клавиатурите си и всичкото това с една основна, безкрайно градивна цел - да нахулим датата 14 февруари во веки веков. Глупаво билo да го има, спекулирало се с червeните сърчица, досадни били...И кой ви кара да го гледате така тоя ден? Защо е един ден в годината - питате. Ами поради същата причина, поради която имаме един Трети март, един рожден ден, един имен ден, един ден на майката, на бащата, един ден за Коледа, един ден за Нова година, един ден за Заговезни и прочие. Добре, ще кажете, ама това не е църковен и не е национален празник. Не, не е. Това е световен празник, който всички вие, израстнали над тия неща, не харесвате. Защото? Не видях нормално обяснение. И аз не бих тръгнала с розови плюшени мечки, но бих прекарала с удоволствие романтична вечер на свещи. Каквито никой не ви пречи да прекарвате и в остатъка на годината. И никой не казва, че трябва да се обичаме и да си го казваме само на този ден. Осъзнайте се. Отричате един ден, който просто е избран да бъде Ден на любовта или по-точно - ден, в който да се отбележи като празник това велико чувство. И не мога да разбера цялото това раздразнение. Не е по-страшно от лудницата по Коледа и пазаруването, не е по-захаросано от годишнината ви с гаджето...

Аз не съм фенка на този празник, не искам да оставям грешно впечатление. Но не губете енергия в излияния как вие сте над тия видиотени хора, изпращащи картички със сърчица. Сърчица, забележете. Там нейде в лявата ви част има нещо такова, което би трябвало да запълните с приятната топлина от усмивки, вместо с раздразнение. Не само на този ден, както отчаяно апелирате. А всеки ден. И ако не можете да изтърпите един ден на усмивки, розово и любовни песни, защо тогава всички ревете за по-добър и по-мирен свят?

Обичайте се, какво ви пука колко дни в годината някой ще казва, че е ден на влюбените? По дяволите, религията ни има дни за почитане на мъртвите, а вие отричате нуждата от ден, в който да почетем онова, което ни държи живи...Не е цинично, колкото и да си мислите, че сте в крак с циничната модна вълна. Глупаво е.

Няма да обичам повече на този ден. Няма да подаря плюшка, сърчице или картичка. Ще си подаря емоцията да се радвам на всеки момент, не просто както всеки ден, а като в един по-усмихнат ден, защото знам, че по света има много хора, в които в този охулен ден ще се усмихват повече напук на всичко.

Ще подаря целувка. Както всеки ден! Но някак ще ми е по-красив светът, защото в точно този ден може би много хора ще целунат с повече искри в очите любимите си хора. Но не само в него. Никой не обича само ден. Само ден се обича отрязаното дръвче, принесено в жертва на егоизма ви за Коледа...Ето това е тъпо.

Не е тъпо да кажеш днес "Аз празнувам деня на любовта", когато я празнуваш цяла година. Замислям се обаче колко от плюещите имат свободата да си дадат шанс да се радват на чистата емоция без да изпадат и тук в крайност за пореден път да го раздават различни...

Да бъдеш хейтър в деня, в който всички демонстрират обичта си, не е от готините различия.

Стар въпрос за "старите" хора

Сигурно това, за което ще напиша няколко реда, е нищено доста. И сигурно почти на всеки се е случвало да помисли върху него. Може да споделите мнения, ще са ми полезни.

Въпросният въпрос, който ме застърга като авто-ръчна-чистачка за лед, е следният - защо хората като преминат илюзорната граница между зрелостта и стареенето, озлобяват и стават твърде егоистични? Провокира ме коментарът на една колежка, която не е престаряла, но пъшка ежеминутно на тая тема. Ситуацията е такава - много й било горещо в офиса. Друга й посочва моите къси ръкави и казва "Облечи се по-леко". Нейният отговор беше, че щяла да настине да ходи толкова гола. Казвам й, че аз винаги ходя така и е окей. "Да, ама ти си млада" казва тя с един страдалчески глас и ме стреля със злобен поглед, който след това забива в поредната статия на тема "Възраст за пенсиониране при жените и мъжете". И най-глупавото е, че оправдават всичко с "вече не сме млади". От дребните грешки в работата, до загърбването на занимания, които биха ги разнообразили, ако не бяха упорити като магарета.

Ето това не го разбирам! Все едно тя не просто никога не е била млада, а още по-лошо - все едно никога не е била млада по моя вина! Същото раздразнение ме сграбчва и като в претъпкания транспорт някой старчок ме гледа злобно или дори ме сръчка, докато не му отстъпя място. Уважавам старостта, но все повече ми става ясно, че белите коси нямат нищо общо с мъдрост и житейска сила, каквато сме учени да приписваме на по-възрастните. Напротив - повечето, които познавам, са озлобени, егоистични и с ееей такава уста, пълна с клюки за всеки срещнат. Другият бич е страхът от самотата, когато всички по-млади членове на семейството си имат свой живот. Не рядко съм ставала свидетел как се лее може би неосъзната злоба и по радостта на младите. Казват през тракащи ченета  "Ех, че са хубави, млади, усмихнати", но в погледа им завист стаена и някакво такова...нечисто пожелание. Не всички са такива, но напоследък се улавям, че и аз им се дразня в отговор. Може би ще ги разбера като остарея (аз и сега се опитвам). Но ми става някак мъчно, че стават такива. Някакви окухавели, разклатени рамки на изоставена постройка, в която навремето е кипял живот. Самото осъзнаване, че така или иначе, един ден животът ти се завърта около живота на децата/внуците ти и едва ли не ти вече нямаш работа на тая земя, когато те поемат своя път, е депресираща. Къде са онези спокойни, мъдри, пълни с класа хора на миналото, пред чиито сиви коси се прекланяш с уважение и си казваш "Дано и аз съм такъв някой ден"? Това някаква заблуда ли е или има такива хора, които с годините стават по-добри, които намират радост в радостта на другите, които не въздишат тежко, че животът им е свършил, а се усмихват, че са го осмислили? Хем ми става мъчно, хем ме хваща бяс. Иска ми се да им се разкрещя и да им кажа, че те продължават да са хора, без значение колко хапове пият дневно и дали имат артрит!

Старостта не трябва да идва в душата...никога, никога.

Money vs Motivation?

Вчера имах повод да си задам някои въпроси, които според мен имат твърде еднозначен отговор, но все пак...Получавайки уведомление, че най-накрая къртовския ми труд в последно време (което се оказа доста дълго), ще бъде възмезден с прилично, даже доста, увеличение на възнаграждението. Всичко това беше подкрепено с реплика, че заплатата не бива да е основен стимул за служителя . Питам аз - а какво друго? Да бъдем идеалисти и да работим за слава и душевно  удовлетворение? Да, ама с тях не можеш да си платиш сметките или да се нахраниш. Може би някой спец по ейч ар, така важните човешки ресурси (?!), ще може да ми обясни открито каква е целта на подобни бръщолевения. Много ясно, че за всеки е важно какво получава по дебитната  си карта в края на месеца. Рабира се, важно е да харесваш това, с което се занимаваш, но колкото и да си доволен, ако не си оценен подобаващо, или оцеляването ти е под въпрос...що за идеали са това?

Сигурно като човек на точните работи (демек финансите), съм твърде обсебена от цифрите, но не ги разбирам тези научни изказвания за мотивацията, която трябва да идва от всякъде, но не и от сумата във фиша ми.

Хм, мен доста ме мотивира точно тази Госпожа Цифра. Приемете ме за първично копеле, ако щете, уважаеми психолози и ейч ар-и, но на мен тиквен медал, "Браво" и потупване по рамото не ми помагат особено да се мотивирам.

Let's talk about money. Простата истина. Ако цениш нещо, ще платиш добре за него.

Човекът и календарът

Странно животно е човекът. Все изпитва нужда всичко да напъха в думи, всичко да измери в цифри...И тая страст все да си правим равносметки. Ако отворите приятните странички, които четете редовно, от 90% от тях ще ви посрещнат темите за Моята 2009-та, Моята равносметка, В края на годината и т.н. Дори  на моята лична страничка скоро ще се измъдри такъв пост само че още премислям дали или. Доста личен се получи :)

Радвам се, когато прочета написаното, става ми едно такова...по-светло! И някак в края на годината хората стават по-усмихнати, по-добри (е, може би счетоводителите остават по-мрачни, предвид приключването на онези, истинските сметки :))...Чак да повярваш, че целият свят става мнооооого по-добър от това, че всеки става мъничко по-добричък. Обичам го този ефект на мултипликатора!

Спорна 2010 година на всички и нека в края й напишете все хубави неща в "отчета" :)

На първо място - не забравяйте да им се насладите пълноценно!