6 of 6



Adele for Vogue



Бях много щастлива да науча, че Adele е взела награди за всичките си 6 номинации Grammy. Изпълнението й на церемонията е прекрасно, а тя цялата сияе. Красива и много вдъхновяваща. Публиката е на крака. Усмихвам се пред монитора си и ми става хубаво.

Малко по-късно споделям с колеги по време на обяд. Реакциите им ме изненадаха неприятно. Чух коментари от рода на "тя е дебела", "да, 120 кила е", "тая ако ми е вкъщи как ще я изхраня". Стана ми тъпо, че съм очаквала повече от тези хора. Винаги по подразбиране очаквам повече от хората, повече отколкото могат да бъдат.

Очаквах подкрепа от женската част. Мъжете са ясни. На тях им трябват деколтета, бедра и оскъдни дрешки. Достатъчно, за да е музика. Явно.

Те предпочитат Лейди Гага, щото повече ставала, без фейса, ама иначе ставала... Но когато и то женската част чух "Ужас, тая верно ли е на 24? Като леличка е"...

Край на първи рунд.

Туш.

Пуснах си пак клипчето от награждаването. За мен тази жена е убийствено чудесна. Гласът й няма нужда от коментар. Очите й, жествоете, й всичко така пълно с живот, че те грабва и завихря емоционално. Думата е просто вдъхновяваща.

Мисля си, че се надявам тя да знае колко много хора я харесват точно такава, каквато е. Надявам се още - да си остане такава, различна от комерсиалните продукти на съвременното калъп-изкуство. Че калта няма да я повлече. Защото от два дни всички пишат и говорят за Уитни. Която беше глас, емоция и визия. Беше всичко. Всичко, което я уби. И ден след смъртта й не спирам да попадам на грозни статии, в които пише с големи жълти букви, че е умряла от свръхдоза, че се била пропила и още куп неща.

Масата се нуждае от сенцазии. И медиите й ги дават.

Масата се нуждае от чуждата драма, от чуждите провали. За да е нахранена и сита. Масата не я интересува какво се е случвало зад кулисите на нечий живот. Освен ако не става дума за скандали. Масата обича да мрази.

Масата задава параметрите. Затова и в последните години за мен рядко се намира качествена съвременна музика. Все по-често слушам класическа. Тъгувам по миналото. И отказвам да гледам шарени клипове, които претендират да са музика. Истинската музика попада в душата, но влиза през ушите. Давам си сметка, малко са хората, които не слушат с очите си. А едно време нямахме достъп до много неща. Имаше парчета, които ни докарваха до екстаз. Години по-късно за пръв път гледах клипа на една такава песен и си помислих, че е от тези, които просто трябва да слушаш и по-добре да не гледаш. Това не я прави по-малко хубава. Напротив.

Adele ме вдъхновява. И ако трябва да избирам да имам около себе си Барбита и Кеновци или хора, които ме заливат с емоция като пълноводни реки... няма да е трудно да избера.

Много ми хареса какво каза Йовко: "Един ден, а той винаги идва, когато опаковките загубят значение, някои хора се оказват, че са имали само опаковка."

Лудите, лудите... те да са живи. И онези, които търсят съдържание под опаковката.

Sofia Rocks, Sonisphere Sucks

Днес, 14 юни 2011 г. по независещи от Болкън Ентъртейнмънт причини и след инструкция от притежателя на лиценза за фестивала Sonisphere за територията на България, се обявява, че фестивалът Sonisphere Bulgaria 2011, планиран за 21 юни 2011 на Национален Хиподрум Банкя е отменен.

Пълната цена на билетите ще бъде възстановена на всички, закупили си такива, на касите на Eventim от утре 15 юни 2011. Всеки може да получи съответната стойност на билета си в касата, от която той е закупен. Билетите купени он-лайн през www.eventim.bg ще бъдат възстановявани в централния офис на Eventim на адрес София, ул. Доспат №43. Всеки, който няма възможност да отиде до централния офис на компанията може да напише имейл на адрес info@eventim.bg, за да получи повече информация за различните възможности за възстановяване на сумата. Краен срок за връщане на билетите 15 юли 2011г.

Болкън Ентъртейнмънт се извинява на рок феновете за причиненото неудобство.

С това съобщение точно седмица преди чаканото от месеци музикално събитие, става ясно, не само, че Slipknot са отказали участие във фестивала, но  че такъв изобщо няма да има. Повечето ми приятели в момента беснеят из социалните мрежи по този повод.

След грандиозния успех на Sonisphere 2010, когато The Big Four и Rammstein направиха фурор като напълниха стадион Васил Левски, тази година организаторите смениха локацията и очевидно полакомени, лежащи на миналогодишните лаври, надуха цените на билетите най-безочливо. Приказката, че лакомо дупе кръв с*ре явно от Болкън не са я чували.

Да видим сега колко ще бъдат коректни при връщането на парите за закупените билети, както и дали ще си оправят сметките с всички, участвали в организацията на събитието.

Balkan Entertainment, we're watching you!

Coolтурен обзор

В последните две седмици изпитвах някакъв глад за впечатления, който утолих чрез ежедневно търсене на нещо ново. За изминалите малко дни натрупах доста за разказване и същевременно - не ми се разказва. Пиша няколко реда, за да споделя какво (според мен) си струва да гледате тези дни.

Започвам с "Тилт". Много свеж, готини диалози, красиво заснет, естествена игра на младите надежди на родното кино, една адски силна роля на младия Бахаров, който ме впечатли безкрайно. Изгражда ей така пред очите ти един много дълбок и интересен образ, който в края преживява драматично развитие, следващо инерцията на топчето. Тилт. Играта свършва едва, когато се предадеш. Хубавото е, че тилт не е просто край на играта. Тилт е (от)ново начало.

Преди това (каква ти хронология) гледах спектакъла на Валерия Вълчева "Сантименталният пътешественик Дон Джовани". Едно доста добро съчетание от текстовете на Молиер, Киркегор, Пушкин, Стърн, и музиката на Лист, Месиен, Моцарт, Бетовен...Главният персонаж, разбира се, е Дон Жуан, представен доста впечатляващо от Петър Мелтев. И непознато за мен амплоа на Андрония от Nasekomix. Препоръчвам силно. Много приятна постановка.

Отново в Червената къща гледах поредица от късометражни филми - "Мистерии" от Future shorts. Особено ми хареса този за висящите обувки. Идея си нямах, че по различните краища на света небрежно преметнатите през електрическите жици кецове значат изобщо нещо, пък те си имали символика и традиции. Като започнем от това, че тези обувки са знак, че си загубил девствеността си, та до там, че с тях се маркира територията на уличните банди. Да не говорим, че се третират като някакъв особен вид улично изкуство, за което си има специална дума - шуфити (от shoe - обувка, + фити от графити :)) Анимацията с роботите-убийци беше доста шантава, но музиката на Flying lotus ми хареса. Както и интересната идея за голата човешка стоножка от видеото на The Klaxons.

Другият бг филм, който приятно ме впечатли, е "Лов на дребни хищници". Някак ми се беше изплъзвал досега, но поправих пропуска :) В момента го дават само в Euro cinema и в Кино Влайкова, където го гледах в малко студена и доста празна зала, но пък само срещу 3 лева. Филмът е доста приятен. Разглежда няколко истории като основните две са тези на група младежи, които се чудят каква глупост са направят, за да намерят пари за морето, и живота на самотен бивш бандит и настоящ наркоман, който не може да избяга от миналото си. Доста интересна беше линията на единия герой, който поради проблем с общуването е доста затворен и странен. Упоритостта му да седи напразно, но безотказно всеки ден в определен час на Славейков в очакване на девойката, пленила сърцето му, преплита историята му с тази на другия интересен тип и слага общия финал.

Снощи гледах новия късометражен филм на Павел Веснаков - "Влакове", който разказва  малко  подтискаща, но твърде реална житейска ситуация, в която една майка търси начин да избяга не от бедността по принцип, а от вероятността да разочарова сина си. Малко на брой, но изпълнени със стойност и смисъл минути, интересни гледни точки и оригинална визия на една доста позната реалност. Ако помните преди време "АЦЛ" по разказа на Т. Терзиев "Тефтерче", която ни запозна с един много интересен и странен герой, заключен в настоящето поради липса на спомени за миналото и идея за бъдещето, във "Влакове"  настоящето не е единствена алтернатива, но за героите тяхното днес изглежда точно както вчера и...евентуално утре.

Това е. Горните заглавия препоръчвам с две ръце. И като се има предвид течащият филмов фестивал,  тези дни няма да останем гладни от към емоции и впечатления :)

Misfits

No, in fact I did NOT enoy it.

Amadeus

Днес освен, че е рожденият ден на Необмислените желания на Ел, се навършват цели 255 години от рождението на Моцарт - музикантът, чийто талант се проявява безсрамно рано, развива се бурно и го прави известен на съвсем невръстна детска възраст. Животът му е като експлозия, кратък, но ярък, шумен и наситен. По този повод много ми харесва погледът на Милош Форман във филма от 1984, където Амадеус има романтичния образ на безгрижен нехранимайко, пропиляващ таланта си в пиянство и оргии. И все пак - такъв талант не може да бъде пропилян, загубен  и забравен, което историята е доказала. Може да се случи подобно нещо, само ако такъв талант остане неоткрит.

Green between the lines

Имам билет за Green day! казах вчера и се замислих колко щеше да е нечовешко да беше билет за истински концерт, а не просто за запис, излъчен в киносалона. И все пак емоцията си я биваше. Направо завидях на немските прасета в Мюнхен за щастливата възможност да присъстват на живо на подобно събитие.

Общо взето, влизайки в зала 14 на Арена Запад, реших да не мисля колко съм остаряла на фона на 90% от присъъстващите. Възрастовата граница беше средно 19 сигурно. И падаше главоломно с всеки новодошъл. Като видях да се размятат учебници по психология за девети клас, си дадох сметка, че на места нещата са покрай прокурорската тънка червена линия.

Остана ми все пак задоволството, че нашата младеж явно слуша не само Емилия и Преслава. И още една точка в To do list-а преди да опъна жартиера:

• Да отида на истински концерт на Green day. По възможност – в Калифорния нейде :)

Ако има фенове, ето тук можете да заявите желанието си групата да дойде у нас. Макар че изглежда мисия невъзможна, все пак...

Vladimir Horowitz

След като всички пияндета почетохме 160тия рожден ден на Jack, аз днес искам да отбележа  107 години от рождението на невероятния пианист Владимир Хоровиц.

Днес за мен ще е един малък празник, озвучен от неговото пиано. Изпитвам нечовешка радост, че има такива огромни таланти насред скапаното човечество.

Владимир Хоровиц е украинец-тире-американец, а родителите му са с еврейски произход. Което ми напомни за един от любимите ми филми, само че там става дума за един друг пианист на име Владислав. Полански е много голям. И потвърждава впечатлението ми, че повечето евреи са страшно интелигентни и надарени хора.

Едно от любимите ми изпълнения на Хоровиц тук.

Оперни вечери – Лакме

Тази година Столична община се представи подобаващо, поне в моите очи. Инициативи като отварянето на парка на Военна академия, пешеходните недели по Шишман и оперните вечери в парка по случай 17 септември, са част от събитията, организирани с нейна подкрепа. Надявам се тези инициативи да се превърнат в традиция.

Понеже съм адски облагодетелствана да живея на сто крачки от Военна академия, често се разхождам там и мога да кажа, че в София няма по-приятно и спокойно място. Благодарение на това, че има някакви правила за посетителите и там не можеш да видиш мърляви метъли да пият бира или клошари да опъват кашоните. Идилия! Гора, алеи, спокойствие и някакво безтегловно усещане, че съм някъде назад във времена и места, описани в романите.

При една такава разходка наскоро разбрах за предстоящите 3 оперни вечери, в който Софийска опера и балет щяха да представят Лакме директно там, под звездите! Ден след ден се вдигаше сцената, докарваха се декори, опъваха се палатки. Цяла седмица слушах репетициите от прозореца си, а в събота видях превъзбудените хора, които нетърпеливо пристъпяха пред входа на Академията.

Вчерашната ми разходка там обаче се оказа фатална! Реших да се пошляя и да пощракам, есента си има някаква красота въпреки цялата ми непоносимост към тоя сезон на смъртта. Помотах се около сцената, че даже се покатерих. Имаше някакви охранители, които подскочиха като ме видяха, но не можеха да ме спрат да пипна слоновете, които стояха на сцената (не истиснки, разбира се). После видяха, че съм безобидна шракачка и ме оставиха да си разглеждам. Под сцената има невероятно интересни неща, които обаче няма да споделя :)

Сигурно нещо ми превъртя лентата, но при вида на тия конструкции, а дори нямаше никакви декори освен паната, на които в последствие щеше да умира любимият на Лакме. Превъзбудих се, стана ми горещо, нещо ми се разтуптя, литнаха ми мислите и ми се сви сърцето при мисълта, че тази вечер е последното представление, а аз няма да отида! Помръкнало се помъкнах по алеите напълно безцелно. И воала – пред мен на дървото закачено листче – Билети за Лакме се продават на входа на ВА. Е, това е прекалено! Ще пеят под носа ми, билетите са под носа ми, а пустото ми безпаричие ще ме лиши от нещо уникално, усещам! Главата ми се изпрани от мисъл като си представих какво ще е вълнението да съм част от това пищно чудо, щом потреперих само пред вида на голите скелета и метални конструкции. Забързах към входа на ВА, вмъкнах се в стаичката при лелята с билетите и с треперещи ръце приготвих последните си пари за билет. И то не какъв, а на едно от най-хубавите места пък! Прибирайки безценната хартийка в чантата си, знaех, че съм направила най-хубавото нещо за себе си в последно време – взех това, което искам, независимо от обстоятелствата и последствията за бедната ми кратуна.

Вечерта обещаваше да е студена, затова се облякох и развълнувано се присламчих към тълпата нетърпеливци. Първо, диригентът (Паликаров) е толкова невероятно чаровен, че хич да нямаше опера и балет, пак щях да съм доволна. Историята на Лакме няма да разказвам, можете да си я намерите със сигурност, ако ви интересува. Индийската принцеса с романтичната любов, която завършва трагично. Първо действие леко те подготвя за бурята, която те очаква в следващите две. Ама само леко. Диана Василева, невероятната Лакме просто ме остави с отворена уста, омагьосана, очарована и потресена от глас и визия, излъчване, артистичност и нежна сила, която поразява. Факт е, че въпреки музиката, чудния балет, сценографията, костюмите и цялата пищност, крехката фигурка на принцесата, стояща така силно на сцената, е онова, което ме покори и ме караше да настръхвам през цялото време. Второ действие беше изключително зрелище, финалното също. В антрактите чак усещах, че съм вкочанена от студ. Рядко дори се усещах да вдигна фотоапарата да снимам тази красота, която дори не можах да уловя в обектива, но очите ми бяха пълни с всеки чуден детайл от костюмите и бижутата, подбрани така, че всичко да е на място, да прелива от разкош, но не и с фалшив блясък. Красота неземна. Чувството още не ме е пуснало. Почувствах се неверояно жива. Почувствах се част от нещо наистина прекрасно. Почувствах се горда с човешкия талант да твори красота и да я предава по такъв невероятен начин, с такава лекота.



Повече такива емоции са нужни на забързания и вечно угрижен българин. Храната за сърцето и душата е много повече от храната в хладилника...

 

                            

 

 

                

   

    

    

     

    

     

Сам до доказване на противното*

Този филм, за който всички екзалтирано писахте в блоговете, статусите и бележките си, който всички хвалихте, от който всички бяхте "приятно изненадани", който ви вдъхна надежда, че у нас все още може да има добро кино, непринудена игра и прочие излияния...Мен ме втрещи. В края имах усещането, че са ми пуснали запис от ритуалното самоубийство на Младия Човек. Този, който отчаяно търси малката частица доброта у себе си, за да я спаси от изчезване. И толкова сам в търсенето си, посяга към голямата игла, а понякога търси shortcut и взима направо големия нож. Защото в самотата си не разбира, че е нещастен именно, защото е добър! Злите хора не могат да бъдат нещастни, защото не осъзнават щастието като категория, за да им липсва под някаква форма. Всички сме толкова сами, че се хващаме за някакви идеалистични свои цели и живеем с мисълта, че те придават смисъл на Битието. Ти, сега, когато прочете "всички сме сами", не се съгласи, нали? Помисли си, че това е черногледо, че ти не си сам, че ти си щастлив. Нали? Но остави плоскостта на самозаблудата. Погледни по-навътре - говоря за това, че всеки от нас има моменти, когато е безпаметно сам. Идва сам, отива си сам, макар по Пътя да има много хора, които вървят след него, до него, срещу него...И когато за миг те озари isil isil (или просто Isil), нещо се променя в очите ти. Блясъкът вече не е така остър и болезнен, a с мекия отенък на надеждата.

Банално, но вярно. За мен.

Страхотен филм, да. Получило се е доста естествено, непринудено, което е необичайно за нашето кино, което може да се опише понякога само с една дума - дървено (и все пак - аз не съм кино критик и не разбирам нищо от кино изкуство). Линията е разчупена, персонажите са семпли като представяне, но в разрез могат да се видят десетки layers, положени безразборно един върху друг от Времето. Колко хубаво звучи, нали. Истината е, че само един от героите разчупва дървенията със своята неподправеност. Открих, че някои хора ще преиграват винаги. Дори, когато им се налага да играят себе си. А други...Колко естествено би изглеждало, ако наистина бяха забили пирони в крайниците на James Caviezel...Почти толкова, колкото изглежда Младият Човек в своята самотна агония.

Филмът бил непретенциозен, филмът бил недразнещ (масата много обича да казва "това не е натрапчиво, значи ста'а"). Филмът за мен не е филм. Или може и така да се нарече, но в оня смисъл. Да, този е от онези, в които сами се вкарваме - филмите на живота. Които нямат happy end, в които не получаваш Оскар за добра игра, в които всеки герой си пише репликите сам.

(Музиката е уникална. Ще се сгъна в точица :))

*Мястото му по-скоро е тук.
13/11/2009