Пролетни зеленчуци и други вълнения

Всичко започна вчера като се вдъхнових да бъда една не просто средностатистическа, ами и мултитаскваща жена.

Като начало размятах десетки редове код, скарах се с шефа на програмистите, тия небивали кокони, и в 18:00 си набих камшика към вкъщи. Пътьом прозвънях супермъжа си, който е разпределен да отиде в командировка до Павликени, не с какъв да е автомобил, а  със служебен голф. Той иска да яде нещо с месо. Много месо, каза. И предложи да купи печено пиле. Да не изоставам от женската си същност, предложих да взема да направя една пищна салата.

Минавам през Билла и излизам с 3 кила ябълки, кило банани, плик спанак и плик с рукола, голям хляб. Мъжете без хляб не могат. Освен месото, обичат си и хляба.

Минавам покрай кварталната цветарница и не издържам на напъна - купувам зюмбюли, ама в саксия, че мъж ми умрели цветя не обича.

Прибирам се, обувам клина, обувам маратонките и на бегом към парка, с 30 лв в джоба, та после да купя вино, че в Билла забравих.

Надлежно си  пробягвам 4те километра, feeling awesome, тагвам се, отбелязвам се и – към кварталния магазин. Гледат ме странно, потна и по клин, пълна селянка. Купувам вино, сещам се, че няма да е лошо и едно сиренце, тиквени семки, сусам -  салата вече си я представям жестока, а в другата половина на мозъка ми се заформя една спаначена супа, към която добавям и връзка лапад.

30 мин по-късно не съм изкъпана, още съм по клин, но на котлона ври супата от спанак и лапад, с чери доматчета тук-там, картофки и скилидки чесън. Милото след малко идва, накиснала съм останалия листен зеленчук да пусне нитратите и рязко ми хрумва, че  тая салата за една домашна майонеза се е утепала. Не че знам как се прави. Но трошвам едно яйце в купата, сипвам чаша зехтин и миксирам, докато пасатора запуши, на турбо. Майонезата не стана бяла и пухкава, а жълта и малко по-рядка, ама то и аз не се казвам Краси, нито съм от Пловдив.

Супата е почти готова, чери домати с песто и чесън се мъдрят по средата, хрумва ми да нарежа и репички, с което развалям всичко италианско,  ама то и милото няма да  донесе италианско пиле, та на кого му пука. Сипвам си чаша вино и малко чипс хрупам, все пак съм спортувала - може. И джаз съм си пуснала.

Супермъжът се прибира, аз съм по тениска, запретнала ръкави до печката, всичко е в рукола и спанак, хвърчат репички, ухае майонезата, която се превръща в дресинг та дрънка (сложих и скилидка чесън, докато я пасирах).

Ядем идилично, делим си кълките, той яде трътката - аз такива афинитети нямам, освен към женски трътки, на които поетично викам „дупетък“.

И шоколад има. Вино пием. Тия три работи. Заспиваме като пребити, сутринта милото пали голфа към Павликени, а аз доспивам още час и нещо и се оправям за работа. Тоест, обличам каквото ми падне, защото съм се оспала и сипвам от спаначената супа в една кутия. Да си обядвам в офиса.

Аз за обеда исках да разкажа. Сядам на една пейка на слънце и без да искам събирам истории за 1256564891 туита, ама не звучи яко, като ги разделиш на по 140 символа, а аз страдам от словесна диария.

Седят до мен едни девойки и младеж. Едната го пита ревнив ли е, той вика – без повод за какво да ревнува. Така е, вика тя, ама поводите аз си ги измислям. Ей така като ми срещне някоя приятелка на улицата, па я запрегръща. Знам ги аз тия приятелства! Не се връзвам!

Той обяснява, че имал много приятелки жени, ама възрастни, на по 35, та дори не можело и да става дума за свалки.

Тука го поглеждам изнад супата отровно и ми иде да го запитам той за какъв се мисли пикьото с пикльо, че на 35 жените нарича възрастни, та чак неставащи за свалки.

Момичето се намесва с някакви бесни тъпизми по темата за мъжко-женското приятелство, митове и легенди,  и аз се  обръщам отегчено на другата страна.

Половината смешни лафове, дето исках да ги запомня за туитър, вече са ми изхвръкнали от главата.

На другата пейка седят двама разнополови и си говорят. Сигурно и тия няма как да се свлаят, защото тя е на поне 35. До пейката приближава небрежно едно гълъбче, загугуква в близост до крака на жената и тя подскача с писък и почти се настанява в скута на мъжа до себе си. Извъртам белтъците настрани, че иначе едва се удържам да я питам как така тая пищна бойна снага трепери от страх пред един нищо и никакъв гълъб. Ма я чувам да казва, че „от самите пера имала страх“ и на възглавница с пух даже не спяла.

Та си доядох супата  и се обадих да кажа на мъж' ми с каква златна жена  е случил - нито ревнува без повод, нито измисля повод, че и от гълъби не се страхува. Също така да го нахокам, че мъжете имат двойни стандарти. Облякла съм панталон с малко по-ексцентричен десен и всички мъже в офиса ме питат защо съм дошла на работа по пижама. Ама ако сложа къса черна рокля с дантели, няма да питат по нощница ли съм, нито що съм дошла на работа, облечена като ковра.

Ей така 843 думи. Смятам за излишно да обяснявам защо туитър не е моята бира, нали?

6 of 6



Adele for Vogue



Бях много щастлива да науча, че Adele е взела награди за всичките си 6 номинации Grammy. Изпълнението й на церемонията е прекрасно, а тя цялата сияе. Красива и много вдъхновяваща. Публиката е на крака. Усмихвам се пред монитора си и ми става хубаво.

Малко по-късно споделям с колеги по време на обяд. Реакциите им ме изненадаха неприятно. Чух коментари от рода на "тя е дебела", "да, 120 кила е", "тая ако ми е вкъщи как ще я изхраня". Стана ми тъпо, че съм очаквала повече от тези хора. Винаги по подразбиране очаквам повече от хората, повече отколкото могат да бъдат.

Очаквах подкрепа от женската част. Мъжете са ясни. На тях им трябват деколтета, бедра и оскъдни дрешки. Достатъчно, за да е музика. Явно.

Те предпочитат Лейди Гага, щото повече ставала, без фейса, ама иначе ставала... Но когато и то женската част чух "Ужас, тая верно ли е на 24? Като леличка е"...

Край на първи рунд.

Туш.

Пуснах си пак клипчето от награждаването. За мен тази жена е убийствено чудесна. Гласът й няма нужда от коментар. Очите й, жествоете, й всичко така пълно с живот, че те грабва и завихря емоционално. Думата е просто вдъхновяваща.

Мисля си, че се надявам тя да знае колко много хора я харесват точно такава, каквато е. Надявам се още - да си остане такава, различна от комерсиалните продукти на съвременното калъп-изкуство. Че калта няма да я повлече. Защото от два дни всички пишат и говорят за Уитни. Която беше глас, емоция и визия. Беше всичко. Всичко, което я уби. И ден след смъртта й не спирам да попадам на грозни статии, в които пише с големи жълти букви, че е умряла от свръхдоза, че се била пропила и още куп неща.

Масата се нуждае от сенцазии. И медиите й ги дават.

Масата се нуждае от чуждата драма, от чуждите провали. За да е нахранена и сита. Масата не я интересува какво се е случвало зад кулисите на нечий живот. Освен ако не става дума за скандали. Масата обича да мрази.

Масата задава параметрите. Затова и в последните години за мен рядко се намира качествена съвременна музика. Все по-често слушам класическа. Тъгувам по миналото. И отказвам да гледам шарени клипове, които претендират да са музика. Истинската музика попада в душата, но влиза през ушите. Давам си сметка, малко са хората, които не слушат с очите си. А едно време нямахме достъп до много неща. Имаше парчета, които ни докарваха до екстаз. Години по-късно за пръв път гледах клипа на една такава песен и си помислих, че е от тези, които просто трябва да слушаш и по-добре да не гледаш. Това не я прави по-малко хубава. Напротив.

Adele ме вдъхновява. И ако трябва да избирам да имам около себе си Барбита и Кеновци или хора, които ме заливат с емоция като пълноводни реки... няма да е трудно да избера.

Много ми хареса какво каза Йовко: "Един ден, а той винаги идва, когато опаковките загубят значение, някои хора се оказват, че са имали само опаковка."

Лудите, лудите... те да са живи. И онези, които търсят съдържание под опаковката.

СпИн*(к)

Докато четях за българския синдром, наречен "кисело зеле" (batpep много подробно го е описал), в последствие прочетох и едно интересно сбогуване с последния зелев лист под формата на последна зимна сърмичка, докато правех всичките тези неща се чудех колко е лесно да свиеш на някого сърмите, стига да подгънеш листа на подходящото място.

После четох за синдрома на старите моми. Голямото бързане да влезеш в графата на отчаяните съпруги.

Е ли синдром това явление, че ако в определен момент, си сама, необвързана и без изгледи скоро да се бракуваш, ти се запечатваш в капана на мисли от типа "отидох си млада и невинна и за мен вече няма надежда". Доста глупаво. Жената е жена и на 40. Жената може да бъде майка и на 41. Имам много примери. Не че е желателно да те питат на колко е внучето, докато разхождаш сина си в парка...

Замечтана кандидат-домакиня. Балончето над главата й би показало чифт Маноло Бланик, сигурна съм!

То и при мъжете го има този синдром, само че те имат един период, в който се залъгват, че са щастливи ергени и даже поглеждат саркастично в бебешките колички на вече женените си авери. Синдромът става факт, когато вече нямат живи свободни приятели, с които да пият по бира. И добива застрашителни размери, когато започнат да оплешивяват.

Истината е проста. Ако не можеш да бъдеш щастлив, когато си сам, няма да бъдеш такъв и във връзката си. Щастието нали не ти го носи изцяло другия човек, я ти самият. Тя/той е онази частица, която липсва, за да е пълна картинката. Пък веруюто, че си си самодостатъчен е дъвката, която можеш да дъвчеш дълго-дълго, но накрая дори Корега няма да ти помогне да поддържаш стандарта.

Докато чета такива жизненоважни разсъждения, намирам кой с кого ходи и кой на кого изневерява, кои бански са на мода през лято 2011, толкова съм се издигнала над нещата, че снощи изпитах носталгия по нещо старо. Понеже гледах Рапунцел и си дадох сметка, че е единствената блондинка в киноиндустрията, която не просто няма цици, а в последствие става брюнетка без това да се отрази кофти на имиджа й. Освен това щом един кон може да бъде куче, какво толкова обидно намирате в това, че понякога казвам, че мъжете са кучета. Само вдигат крак и препикават териоторията, после хукват нанякъде, никога не знаеш къде точно, и ги намираш след време заклещени и жално скимтящи или пък бити и нахапани от себеподобни. И ако не близнеш ухото на горкия неудачник, то значи ти просто си неговата женска. Кучката. Мерси за комплимента.

Старото нещо, по което изитах носталгия, е секси гласът на Анастейша. Rhythm and Soul на високи токчета. Обичам я тази мацка.

Когато обаче до късно не можеш да се откачиш от компютъра, понеже ти дори смъртта не можеш да си представиш като нещо страшно, а гледаш на нея като минаване в статус offline, нещата се размиват. Размили са се пред очите ми надписите над албума, който реших да тегля тази нощ. И то не просто албум, а цялата дискография на вече споменатата дама. Първото нещо сутринта, щом отворих очи, беше да хукна към лаптопа и да видя свалило ли се е всичко. Понеже ползвам краден нет, та прекъсва понякога. Така е, пълно щастие няма.

Веднага копирах всички папки в iTunes, после в iPod-а си, тагнах ги, сложих им хубави artworks, които да ми радват окото и...реших да си пусна няколко парчета, докато се къпя и тършувам насам-натам в опит да направя сутрешния си тоалет.

Заглавията ми се сториха странни. Първите няколко. Но още бях доста сънена. Пуснах едно. Рукнаха гайди. Странно не, а стресиращо. Второто - някакво песнопение като в неделното църковно училище. Не че съм ходила на такова, но гледам много филми. Накрая ме удари в лицето жанра на албума - Етно. Кака Сия не знам етно да пее. Отворх отново сайта на торента и установих, че съм изтеглила стотици мегабайти етно музика на някаква световно неизвестна сръбска група, носеща името Anastasia. Със замах изтрих всичко. Туй то. Няма такова разочарование. Sick & tired extended version.

Нищо де. Довечера ще тегля наново и ще гледам този път да е Anastacia наистина. Ако не съм пак един Спинк, чиито очи са се превърнали в чертички още в десет вечерта.

*Синдром на придобита интелектуална недостатъчност

На романтиката с носталгия

Някак в нашето модерно ежедневие не остана място за нея, г-ца Романтиката. Неслучайно е госпожИЦА.

Но романтиката в наши дни вече я няма. Отречете и ще ви разцелувам. Но я няма, каквото и да кажете.

Вече никой не ходи на кино, за да се целува на последния ред. Повечето от нас ходят на кино, за да пишат ревюта после или щото са прочели, че някой филм е готин. И наистина отиват на кино, за да гледат филм. Да не говорим, че рядко на мъж му хрумва да те заведе на нормален филм, вместо на някой с кървища и много патлаци.

Вече никой не се целува и в градинката пред блока. Повечето хора се натискат по скъпите си коли, взимат си стая в хотел или директно си водят гаджето вкъщи. И пак става дума за младежи. (Наскоро една колежка разправяше за нейна приятелка, чиято 14 годишна дъщеря спяла с гаджето си вкъщи, в съседната стая). Не че съм „за” изпълненията по пейките, но някак имат своето очарование. И фактът, че си готов да наръбиш дупе или колене в името на общото благо, придава доза романтика, нали?

http://www.kurennoy.ru/

Вече никой не се натиска, награбва, люби и прочие. Всички се чукат. На поразия. И не само на Великден. И никой не стои до гърдите ти, за да слуша сърцето ти.

Никой не мечтае за вниманието и разговорите с човек, когото харесва. Повечето реплики са "Тая как ще я оправя" и "Леле, на този какво му мисля". Общо взето никой не копнее за прегръдките на другия, а за някои други негови...неща. Поне така говорим.

Вече никой не ти звъни по стационарния телефон, за да си говорите с часове, докато ядеш, подреждаш стаята си, лакираш ноктите и т.н. Хич не ме греят 1500те безплатни минути на Глобул. Не са романтични. Просто защото разговор от мобилен можеш да водиш навсякъде. Друго си е да опъваш кабела из целия апартамент.

Вече няма мъже, които носят цвете на среща с жена. Освен ако не са свършили някоя беля и правят мили очи да се измъкнат. Но пък има жени, които не се радват на нищо по-малко от палто от норки...И на малко мъже им хрумва, че някой би се зарадвал на открадната от съседния двор хризантема.

Няма мъже, които отварят вратите на жена, даже наскоро един мухльо щеше да ме стъпче в метрото. Кавалерите са мъртви.

Вече никой никого не изпраща до вкъщи в приятното опиянение на късната доба. Всички се возим пияни в жълти коли срещу скромна парична сума. Прощалните целувки вече не са пред входната врата, а на вратата на таксито.

Дори децата не мечтаят Дядо Коледа да им донесе играчка, а искат мама и тате да им купят телефон/компютър/плейстейшън.

Жените вече не се изчервяват без руж. Да плъзнеш ръка под полата й на първа среща изобщо не е табу. И за никой не е ненормално. Даже да окажеш съпротива е признак на задръстеност. Да изчакаш достатъчно, за да си легнеш с някой, който те вълнува, значи, че си кестен. И това далеч не е акт на сближаване. общо взето, запознанството често се случва след акта (на сближаване?). И още

• Ако не си я опънал на първата среща има два варианта – 1. тя да си помисли, че си гей, щото е готина, а ти не си й се метнал; 2. да те помисли за смотаняк, който дори не се е пробвал.
• Да му кажеш, че не си лягаш на първа среща си е живо доказателство, че си супер зле, така че повечето жени не се церемонят дълго. И какви ти пеперуди, те са умрели още с първото му нескопосано свършване, когато ти си викала в бясна симулация.

Вечерите отдавна не са време, в което влюбени двойки се държат за ръка по улиците. Много по-яко е да седят в задимени заведения и да си издухват взаимно дим в лицата. Никой не ти казва "Добре, ще се радвам да те видя". Всичко се свежда до "OK, C U".

За любимия човек вече не е повод за радост уговорката за среща. Ако откажеш, той винаги може да позяпа мач, после малко порно и да заспи в алкохолни изпарения. Също така за жените вече е все по-сложно да се вместват между футбола, срещите с приятели и заградените с бодлива тел граници на модерното понятие „лично пространство”. Мъжете пък се мъдрят между посещението при козметичката, висенето в мола и разни други занимания, които имат за цел да покажат, че тази жена е независима и има свои интереси.

http://www.kurennoy.ru/

Къде изчезна радостното тупкане в гърдите в очакване на среща? Слагаш я просто в графика – вторник – среща с гаджето, сряда – излизане с момчетата/момичетата, четвъртък – посветен на някое хоби, петък – среща с гаджето навън, събота – проспиваш половината ден, какви ти срещи, вечерта е за пиене, неделя – спане, кафе, висене пред копма, вечерта ще поиграеш на някоя игра/ще си правиш козметични процедури. Всичко е така разграфено, че ми се повръща. И къде е романтиката в тоя казармен строй, където ако нарушиш горния график на партньора си и недай си Боже искаш да имаш повече време в него, рискуваш да се окажеш лепка? Всички измпулсивни желания да се видите неочаквано или да го/я изненадаш, може да завършат катастрофално.

Освен това отдавна никой не се сгодява/жени. Дали, защото са чули, че като се ожениш сексът свършва? Всички живеят с години заедно, създават деца, купуват дома на кредит, задължително и кола, с която пътуват в провинцията през уикендите. И са щастливи, нищо не им липсва. Сега ще ме парирате, че любовта няма нужда от подписи, документи и формалности. Но романтиката има нужда от един важен жест, от един въпрос, един отговор и малко щастливи прегръдки през сълзи. А не от рационалност и приказки за модерно съжителство. Любовта и романтиката не могат да бъдат модерни. Могат само да се модифицират и изкривяват.

Всичко, което ми остава е да помечатя за старомодна любов, прашна романтика, извадена от нафталина и...малко пеперуди в стомаха на двама.

Σίσυφος

Някога преди хората били по-щастливи, по-здрави, имали ценности и морал и вярвали в доброто начало у всеки.

Понякога се чудя не дали, а защо се въртим в омагьосания кръг, стремейки се да се развиваме, същевременно с (понякога не толкова) ясното съзнание, че работим усилено за своето унищожение? Вярно е, че човечеството е извървяло дълъг път от камъка в пещерата до офиса в небостъргача. Вярно е, че и застоят е унищожителен. Вярно е, че човекът е разумно,  рационално, мислещо, стремящо се същество. Понякога обаче силно се съмнявам, че е толкова разумно, колкото ни се иска да вярваме. Липсва ни баланс. А всичко останало около нас се стреми към него. Въпреки нас. Срещу нас.

Сизиф', Франц фон Щук, 1920

Факт е, че едни вечно забързани и стресирани върастни, затлъстели и затъпели подрастващи и цинично извратени тийнейджъри съставляват масата на обществото. И то не само в България.

Смея да кажа, че има критерии, по които сме много изостанали и това ме радва засега. Може чалгата да се лее от тоалета на всяко второ момиче, но поне не убиваме децата си заради невъзможност да съчетаем грижите за тях с виртуалното плевене на фермата. Е, вярно, някои ги захвърлят по кофите, но това е съ

всем друг проблем.

Това, от което никой не може да избяга, са пипалата на социалните мрежи, които далеч вече не са просто виртуален свят, те са паралелен на реалния, където обаче всичко е така изкривено и извратено, че ти изглежда напълно невероятно, но то с всички сили протяга пипала извън монитора на компютъра ти. Всеки може да изнесе лекция за това как не е зависим, не се интересува и не си губи времето в интернет. Фактите обаче говорят друго. Всички (почти) имаме фейсбук, все по-модерно става блогването, туитването и прочие дейности, които ежедневно натоварват машинките в офисите и принуждават администраторите да филтрират на воля. И въпреки наименованието си, тези мрежи правят хората все по-асоциални животни.

Психолозите заговориха много и за влиянието на видео игрите и телевизията върху менталното здраве на хората. Ей така джиткаш цяла нощ пред компа и сутринта с кръвясал поглед, напълно зомбиран, отиваш на училище, вдигаш пушката и слагаш на място всички глупаци в класа. Кръв и лайна да има. Защото така е яко.

Просто ей така седиш всяка вечер и зомбирано гледаш синия екран с на пръв поглед незабележимите трептения, които изтребват последователно малкото ти останали мозъчни клетки. Всички риалити-та, сериали и простотии, които смърдят отвсякъде на евтиния и безмозъчност, те вкарват в дълбоки размисли, които после споделяш по форумите. Защото, видите ли, вечер след работа най-добре си почива човек като се разпльока в хола пред телевизора. И дори най-добре да се пренесе ценния приемник в кухнята направо. Жената да гледа сериала, докато готви, децата да тактуват с музикалния канал, докато се правят, че учат, мъжа да си изгледа мача с псувни и от време на време гневни подскоци и бой по масата, баба ти да види оня симпатичен младеж от прогнозата и да въздъхне, че ако сега беше на седемнесе ехеее...

Мисля си тия весели мисли и стигам до отдавна направения извод – Есть человек есть проблема, нет человека нет проблемы. Човекът е едновременно най-разумното (според собствената си самооценка) и най-подгизналото от собствените си изпражнения същество. Величието на човека било в мисълта, казал един философ. Е да де, ама вече толкова сме се изпразнили от мисъл, че се чудя кое ни е великото. „Постиженията” на подобни изчадия, като тази майка,  заради които пишат по вестниците? Откритията от рода на „ако продължаваме така, след  n на брой години няма да има какво да дишаме”? Топлата вода отдавна е открита и май от нея насам нищо съществено не се е случило. В посока напред. Всичко, което прави великото чудо – човекът, е да търси лесни начини да се самоунищожи. Нека не вкарваме тук алтруистични нотки, да не намесваме търсенето на лек за ХИВ позитивните и превенцията от рак на гърдата. По-скоро да се сетим за всички неща, които човекът е измислил, за да замъгли съзнанието си и да направи нещата "по-лесни".

Нека поговорим за това как ежедневно затъпяваме, изпростяваме и психясваме благодарение на собствения си труд да трупаме прогрес и постижения. Нека не говорим пак и за тъжните статистики колко малко хора четат и какво се чете, но колко много хора знаят кой е Азис и имат засилен афинитет към тази или онази порно актриса от „голямото кино”. Колко от вас могат да кажат, че децата им знаят коя е Мери Попинз? Но всички знаят коя е Хана Монтана. Колко са слушали класическа музика някога и колко са си дръпнали поредния Планета Пайнер Хит Сезони? Колко от вас сутрин първо отварят някой информационен сайт и колко – фейсбука си? Защо сме жадни не за информация, а за сеири?

Мисля, че леко се отнесох от първоначалната тема, но съм натрупала такава неприязън към човека, че вече с усилие си нагалам да виждам и красивите му черти. Които понякога също са спорни. И размити.

Човекът е мислещ. Понякога. Понякога мисли само, ако силно се налага да си спаси задника.

Човекът може да обича. Твърде често - когато иска и когато има изгода от това. И твърде рядко чисто и безкористно. Най-страшното – въпреки целия си егоизъм, човекът дори себе си се затруднява да обича.

Човекът твори. И два пъти повече разрушава. А това, което има най-малко право е да разрушава човешкото у себе си. Е, справяме се успешно.

Човекът има изградени ценностна система и вярвания. Но ценностите са толкова странна материя напоследък, че не се наемам да дефинирам. За мен е ценност любовта на ближния. За ближния ценност са собствените му желания.

Човекът е толерантен, свободомислещ, защото се раждал свободен. А после сам си слага оковите. Мда. Само че понякога сме толкова свободни още от рождението си, че докато пораснем, ставаме извратени. Границата е тънка, но нали все се стремим напред, стигнали сме я и задминали.

И аз съм човек. Неразбран. Аутсайдер. Не особено щастлив. Защото да живееш, мразейки собствения си вид, плашейки се от него и в постоянно противоборство с вируса, който го е завзел, е адски самотно начинание. Но чертата, която уважавам у човека, е неговото упорство. Няма да спра. Няма да махна с ръка и да приема всичката гнилоч наоколо за нормална, защото „времената са такива”, защото „сега така е прието”, „всички правят така” и „всичко се променя, ако не си част от промяната – умираш”.

Все повече хора осъзнават своята самотност. Въпреки че усилено бягат от мисълта за това. Скрийте се от всичко, което ви тормози. Погледайте телевизия да се разсеете, стреляйте, докато скапете джойстика, за да излеете агресията на кофти миналия ден. Аз просто ще попиша.

И ще се надявам, че

Някога хората ще бъдат по-щастливи, по-здрави, ще продължат да имат истински ценности и морал и няма да се откажат да вярват в доброто начало у всеки.

3 дъждовни дни

Прекарах един чудесен уикенд, след който вече съм сигурна, че трябва да настояваме пред синдикатите да защитят правото на трудещите се да разполагат с тридневни уикенди! Какво толкова, ако залепим понеделника към неделята? И без това след вторник и календарът казва W T F?

Така. Каква е вероятността за няколко дни да ти се случат следните неща (не в същата последователност де) –

Да си намериш случайно travel buddy, с което имате сто хиляди теми на разговор като започнеш от хобито да прави домашни шоколадови бонбони, та до футболните мачове;

Да изгледаш (пак случайно) три епизода от един и също латино сериал, след като още след първата си наясно с цялата интрига, да обясниш на феновете какво ще се случи в следващите 300 епизода и те да те намразят за това; но пък Педро, Алмодовар, Хорхе и Морена те забавляват и досега;

Да се видиш със съученичка, с която сте били най-добри приятелки в училище, а сега синът й с омацана с шоколад ръчичка се опитва да те перне по дупето;

Да участваш в приготвянето на вино, но нека започна от начало – да участваш в обработването на гроздето – т.е. няколко часа да сваляш зърната от чепките, ръцете ти са олепкани до лактите така, че когато те засърби някъде да викаш съседите на помощ или ооо, ужас, ако ти звънне телефонът да си обречен да го търпиш да ти вибрира в джоба. Всичкото това, защото Майсторът не желае никакви излишни части от грозда да развалят вкуса на бъдещото вино. Всяко зрънце – капка вино! Следва запретване на роклята и мачкане на гроздето с боси крака – иначе няма да е сладко. Въпреки нивото на захарност 25 за мерлото и 23 за италианското бяло. Шегувам се.

После с натежало тяло и вдървен кръст се натъпкваш с печен заек, който донякъде оправя настроението след осъзнаването на факта, че досега винаги си пил вино без да си даваш сметка откъде идва то и че никой не „подбира нежно и внимателно зрънце по зрънце” гроздчетата и че както казва брат ми – и лай*о да подсладиш, и то ще ферментира и ще стане на ракия. Най-добре да пийнеш бира после. Нещо неутрално трябва да е, едва ли скоро ще искаш да видиш грозде, вино или нещо сързано с тях. Дори на картинка.

И освен това, с изненада да разбереш, че книжките все пак са прочетени с интерес, разнасяни и показвани на приятелите в училище със звучна хвалба, че са „от леля”. Priceless. Освен това попълваш лексикон с въпроси като "В кой клас си" и "Имаш ли си гадже" един след друг.

После по никое време в края на октомври да хапнеш прясно сварена царевица, от тенджерата на мама. За мекиците май забравих да кажа. И най-якият чай на света, приготвен в специална кана :)

Неделя вечер със сто филма, всичките на Коледна тематика и ето че настроението е вече налице. И пуканки. А дърветата в камината пращят. И си лягаш чак на сутринта.

Понеделнишка мърза, кафе по обяд, джапане в локва. Уж е случайно, ама ти става супер готино да се оправдаваш, макар че никой не ти казва нищо, а 5 минути по-късно намираш обувките си почистени и изсушени в следобедно топлата стая.

Четиричасово пътуване, в което нямаш кьораво мп3 в телефона, имаш слушалки,  няма никакви радиостанции в тия 200 километра, но пък има досадна леля, която мляска на задната седалка. А ти седиш и потъваш така дълбоко в мислите си, че забравяш къде си и не си забелязал минаването на двата тунела. Гледката на ессените гори под мостовете е невероятна. Иван каза, че трябва да се снима, но аз смятам, че простият човешки спомен винаги е по-жив от всякакви матрични такива. Очите да са пълни, май другото е вятър и мъгла. Каквито, между другото, не липсваха тези дни.

Накрая ти става ясно само едно – няма нищо по-изпълващо от домашния уют и нищо по-важно от семейството. Освен може би – някой ден – твоето собствено такова.

160 години Mr Jack

Чичо Джак стана на 160. У нас това събитие се отбеляза от някои с изложба, но пък празненствата започнали от...Син Сити - от SIN CITY започва началото на празненството, което обещава да е нетрадиционно, стилно и с много подаръци за ценителите на тази класна напитка, се казва ето тук, а аз лично се питам колко класни са класните любители на стилния Джак, ако ще запиват не къде да е, а в Чалга Сити? Anyway. Изложбата е интересна, има 3D филмче за историята на Джак, снимки на стари плакати, на фабриката, стотици бъчви, чакащи да се налеят и да набъбнат щастливо, има колекция бутилки Джак от различни години, вежливо предоставени от Пламен Уискито, както и гордо полегналата върху червена възглавничка една госпожица от  юбилейната лимитирана серия, която ще бъде внесена у нас в скромната бройка от 2400 бутилки, всяка с уникален номер, който можете да регистрирате на сайта на Jack Daniel's.

Ако google-неш Jack Daniel, излизат около 11,400,000 резултата. Разбира се, веднага научаваме, че това  е марка уиски от Тенеси, веднага след това идва уикипедия, която осведомява, че не се знае със сигурност кога точно през септември е роден Джак Даниел, "таткото" на едноименното уиски, но пък знаем, че последните му думи са били "One last drink, please!", докато умирал, отровен от инфектирания си пръст. Ранен смъртоносно, нанасяйки шут на сейфа, понеже не можел да се сети комбинацията. Имал проблеми със запомянето. Може да е било от сутрешните питиета :)

Като не знаем датата - празнуваме рожден ден цял месец.

Позабавлявах се с факта, че според една статия на уикипедия Mr Daniel е роден някъде през септември 1846, а в друга - 1850.

Друг слабо известен факт е, че майка му е починала през 1847ма...Ако се доверим на първата статия, поизпуснали сме честването на 160 годишнината му с има-няма 4 години. Излиза, че освен точната дата, май има вариации и на точната година, да не навлизам в подробности как очевидно майка му го е родила 3 години след кончината си... Предлагам, да празнуваме рождения му ден 4 години :))
Някои източници му приписват десет братя и сестри, други - 13. Мистерията е пълна.

Най-важното е, че само на 16 (ако сметнем, че през 1866 е бил на толкова?) години вече е произвеждал любимото уиски на половината свят.

С интерес научавам за Jack Daniel's® Barbecue Sauce, марината и прочие сосове. Шок.

Следват страноприемници, автосервизи и дрогерии със същото име. Като капак на любопитството ми идва невероятната възможност да follow-на Jack Daniel в Twitter!

Ето малко снимки от изложбата. Замазани са, но надявам се ме разбирате и ще ме извините...изложбата е на уиски все пак!

И ако сте пропуснали, днес е за последно, на Раковска 125, до 19 часа.

Оперни вечери – Лакме

Тази година Столична община се представи подобаващо, поне в моите очи. Инициативи като отварянето на парка на Военна академия, пешеходните недели по Шишман и оперните вечери в парка по случай 17 септември, са част от събитията, организирани с нейна подкрепа. Надявам се тези инициативи да се превърнат в традиция.

Понеже съм адски облагодетелствана да живея на сто крачки от Военна академия, често се разхождам там и мога да кажа, че в София няма по-приятно и спокойно място. Благодарение на това, че има някакви правила за посетителите и там не можеш да видиш мърляви метъли да пият бира или клошари да опъват кашоните. Идилия! Гора, алеи, спокойствие и някакво безтегловно усещане, че съм някъде назад във времена и места, описани в романите.

При една такава разходка наскоро разбрах за предстоящите 3 оперни вечери, в който Софийска опера и балет щяха да представят Лакме директно там, под звездите! Ден след ден се вдигаше сцената, докарваха се декори, опъваха се палатки. Цяла седмица слушах репетициите от прозореца си, а в събота видях превъзбудените хора, които нетърпеливо пристъпяха пред входа на Академията.

Вчерашната ми разходка там обаче се оказа фатална! Реших да се пошляя и да пощракам, есента си има някаква красота въпреки цялата ми непоносимост към тоя сезон на смъртта. Помотах се около сцената, че даже се покатерих. Имаше някакви охранители, които подскочиха като ме видяха, но не можеха да ме спрат да пипна слоновете, които стояха на сцената (не истиснки, разбира се). После видяха, че съм безобидна шракачка и ме оставиха да си разглеждам. Под сцената има невероятно интересни неща, които обаче няма да споделя :)

Сигурно нещо ми превъртя лентата, но при вида на тия конструкции, а дори нямаше никакви декори освен паната, на които в последствие щеше да умира любимият на Лакме. Превъзбудих се, стана ми горещо, нещо ми се разтуптя, литнаха ми мислите и ми се сви сърцето при мисълта, че тази вечер е последното представление, а аз няма да отида! Помръкнало се помъкнах по алеите напълно безцелно. И воала – пред мен на дървото закачено листче – Билети за Лакме се продават на входа на ВА. Е, това е прекалено! Ще пеят под носа ми, билетите са под носа ми, а пустото ми безпаричие ще ме лиши от нещо уникално, усещам! Главата ми се изпрани от мисъл като си представих какво ще е вълнението да съм част от това пищно чудо, щом потреперих само пред вида на голите скелета и метални конструкции. Забързах към входа на ВА, вмъкнах се в стаичката при лелята с билетите и с треперещи ръце приготвих последните си пари за билет. И то не какъв, а на едно от най-хубавите места пък! Прибирайки безценната хартийка в чантата си, знaех, че съм направила най-хубавото нещо за себе си в последно време – взех това, което искам, независимо от обстоятелствата и последствията за бедната ми кратуна.

Вечерта обещаваше да е студена, затова се облякох и развълнувано се присламчих към тълпата нетърпеливци. Първо, диригентът (Паликаров) е толкова невероятно чаровен, че хич да нямаше опера и балет, пак щях да съм доволна. Историята на Лакме няма да разказвам, можете да си я намерите със сигурност, ако ви интересува. Индийската принцеса с романтичната любов, която завършва трагично. Първо действие леко те подготвя за бурята, която те очаква в следващите две. Ама само леко. Диана Василева, невероятната Лакме просто ме остави с отворена уста, омагьосана, очарована и потресена от глас и визия, излъчване, артистичност и нежна сила, която поразява. Факт е, че въпреки музиката, чудния балет, сценографията, костюмите и цялата пищност, крехката фигурка на принцесата, стояща така силно на сцената, е онова, което ме покори и ме караше да настръхвам през цялото време. Второ действие беше изключително зрелище, финалното също. В антрактите чак усещах, че съм вкочанена от студ. Рядко дори се усещах да вдигна фотоапарата да снимам тази красота, която дори не можах да уловя в обектива, но очите ми бяха пълни с всеки чуден детайл от костюмите и бижутата, подбрани така, че всичко да е на място, да прелива от разкош, но не и с фалшив блясък. Красота неземна. Чувството още не ме е пуснало. Почувствах се неверояно жива. Почувствах се част от нещо наистина прекрасно. Почувствах се горда с човешкия талант да твори красота и да я предава по такъв невероятен начин, с такава лекота.



Повече такива емоции са нужни на забързания и вечно угрижен българин. Храната за сърцето и душата е много повече от храната в хладилника...