Пролетни зеленчуци и други вълнения

Всичко започна вчера като се вдъхнових да бъда една не просто средностатистическа, ами и мултитаскваща жена.

Като начало размятах десетки редове код, скарах се с шефа на програмистите, тия небивали кокони, и в 18:00 си набих камшика към вкъщи. Пътьом прозвънях супермъжа си, който е разпределен да отиде в командировка до Павликени, не с какъв да е автомобил, а  със служебен голф. Той иска да яде нещо с месо. Много месо, каза. И предложи да купи печено пиле. Да не изоставам от женската си същност, предложих да взема да направя една пищна салата.

Минавам през Билла и излизам с 3 кила ябълки, кило банани, плик спанак и плик с рукола, голям хляб. Мъжете без хляб не могат. Освен месото, обичат си и хляба.

Минавам покрай кварталната цветарница и не издържам на напъна - купувам зюмбюли, ама в саксия, че мъж ми умрели цветя не обича.

Прибирам се, обувам клина, обувам маратонките и на бегом към парка, с 30 лв в джоба, та после да купя вино, че в Билла забравих.

Надлежно си  пробягвам 4те километра, feeling awesome, тагвам се, отбелязвам се и – към кварталния магазин. Гледат ме странно, потна и по клин, пълна селянка. Купувам вино, сещам се, че няма да е лошо и едно сиренце, тиквени семки, сусам -  салата вече си я представям жестока, а в другата половина на мозъка ми се заформя една спаначена супа, към която добавям и връзка лапад.

30 мин по-късно не съм изкъпана, още съм по клин, но на котлона ври супата от спанак и лапад, с чери доматчета тук-там, картофки и скилидки чесън. Милото след малко идва, накиснала съм останалия листен зеленчук да пусне нитратите и рязко ми хрумва, че  тая салата за една домашна майонеза се е утепала. Не че знам как се прави. Но трошвам едно яйце в купата, сипвам чаша зехтин и миксирам, докато пасатора запуши, на турбо. Майонезата не стана бяла и пухкава, а жълта и малко по-рядка, ама то и аз не се казвам Краси, нито съм от Пловдив.

Супата е почти готова, чери домати с песто и чесън се мъдрят по средата, хрумва ми да нарежа и репички, с което развалям всичко италианско,  ама то и милото няма да  донесе италианско пиле, та на кого му пука. Сипвам си чаша вино и малко чипс хрупам, все пак съм спортувала - може. И джаз съм си пуснала.

Супермъжът се прибира, аз съм по тениска, запретнала ръкави до печката, всичко е в рукола и спанак, хвърчат репички, ухае майонезата, която се превръща в дресинг та дрънка (сложих и скилидка чесън, докато я пасирах).

Ядем идилично, делим си кълките, той яде трътката - аз такива афинитети нямам, освен към женски трътки, на които поетично викам „дупетък“.

И шоколад има. Вино пием. Тия три работи. Заспиваме като пребити, сутринта милото пали голфа към Павликени, а аз доспивам още час и нещо и се оправям за работа. Тоест, обличам каквото ми падне, защото съм се оспала и сипвам от спаначената супа в една кутия. Да си обядвам в офиса.

Аз за обеда исках да разкажа. Сядам на една пейка на слънце и без да искам събирам истории за 1256564891 туита, ама не звучи яко, като ги разделиш на по 140 символа, а аз страдам от словесна диария.

Седят до мен едни девойки и младеж. Едната го пита ревнив ли е, той вика – без повод за какво да ревнува. Така е, вика тя, ама поводите аз си ги измислям. Ей така като ми срещне някоя приятелка на улицата, па я запрегръща. Знам ги аз тия приятелства! Не се връзвам!

Той обяснява, че имал много приятелки жени, ама възрастни, на по 35, та дори не можело и да става дума за свалки.

Тука го поглеждам изнад супата отровно и ми иде да го запитам той за какъв се мисли пикьото с пикльо, че на 35 жените нарича възрастни, та чак неставащи за свалки.

Момичето се намесва с някакви бесни тъпизми по темата за мъжко-женското приятелство, митове и легенди,  и аз се  обръщам отегчено на другата страна.

Половината смешни лафове, дето исках да ги запомня за туитър, вече са ми изхвръкнали от главата.

На другата пейка седят двама разнополови и си говорят. Сигурно и тия няма как да се свлаят, защото тя е на поне 35. До пейката приближава небрежно едно гълъбче, загугуква в близост до крака на жената и тя подскача с писък и почти се настанява в скута на мъжа до себе си. Извъртам белтъците настрани, че иначе едва се удържам да я питам как така тая пищна бойна снага трепери от страх пред един нищо и никакъв гълъб. Ма я чувам да казва, че „от самите пера имала страх“ и на възглавница с пух даже не спяла.

Та си доядох супата  и се обадих да кажа на мъж' ми с каква златна жена  е случил - нито ревнува без повод, нито измисля повод, че и от гълъби не се страхува. Също така да го нахокам, че мъжете имат двойни стандарти. Облякла съм панталон с малко по-ексцентричен десен и всички мъже в офиса ме питат защо съм дошла на работа по пижама. Ама ако сложа къса черна рокля с дантели, няма да питат по нощница ли съм, нито що съм дошла на работа, облечена като ковра.

Ей така 843 думи. Смятам за излишно да обяснявам защо туитър не е моята бира, нали?