22.3.13

Висящите кафета!

По примера на някои кафенета в Италия, у нас се създаде група, подкрепяща идеята за т. нар. висящи кафета. Мотото е "Подари кафе на непознат".

Какво е висящо кафе?
Ето я историята на Тонино Гуера, от която тръгва всичко. 
"Влизаме в едно малко кафене, поръчваме си и сядаме на една маса. След нас влизат двама човека:
- Пет кафета. Двете са за нас и три "висящи".

Плащат петте кафета, изпиват своите две и си тръгват. Питам Де Сика:
- Какви са тези "висящи" кафета?

Отговаря ми:
- Почакай и ще разбереш.

След това влизат други хора. Две момичета си поръчват две кафета - плащат нормално. След малко влизат трима адвокати, поръчват седем кафета:
- Трите са за нас, а четирите "висящи".

Плащат за седем, изпиват своите три и си тръгват. След това младеж поръчва две кафета, изпива само едно, но плаща и двете. С Фелини и Де Сика седим, говорим си и гледаме през отворената врата огряния от слънцето площад пред кафенето. Изведнъж на вратата се появява тъмна сянка, някакъв много бедно облечен човек, пристъпва на прага и тихо пита:
- Имате ли "висящо" кафе?"

Този род благотворителност за първи път се появява в Неапол. Хората предварително плащали кафето на някой, който не може да си позволи чаша горещо кафе. Там оставяли в заведенията, по този начин не само кафета, но и храна. Вече е напуснала границите на Италия и е разпространена в много градове из целия свят.

"Висящото кафе" - Тонино Гуера, разказ на една негова случка с режисьорите Федерико Фелини и Виторио Де Сика. Случка, която според неговите думи може да докара сълзи на всяко лице."



Понеже живеем в страна, в която хората обичат да изразяват подкрепа основно чрез "like-ове" и организиране на facebook събития, в които не вземат физическо участие, обичаме да храним гладни деца със споделяне на снимки и още много подобни разнообразни начини да покажем гражданска позиция и емаптия, аз лично съм малко скептична,  че  схемата за висящите кафета ще заработи у нас. Макар че силно ми се иска, защото прочита на горната история ме развълнува силно и знам, че на доста места в нормалния свят тези неща се случват наистина. Ситият дава на гладния и това не се използва единствено за безплатна реклама.
 
Посещавам доста заведения, в които съществува приятен дух и атмосфера, сигнализиращи, че зад тях стоят стойностни хора. Надявам се да успея да разпространя идеята и да се намерят последователи. Малките неща в живота - като едно подарено кафе - са истинските. Виждала съм хора, които купуват евтин салам от хипермаркета, за да нахранят с него бездомните кучета в квартала. Ами... Нека направим нещо далеч по-стойностно, което да покаже, че имаме нещо повече от талант да се оплакваме за всичко.
 
Вече има заведения, проявили интерес да сложат стикера на инициативата на стъклото си. Вярвам, че желанието да направиш нещо хубаво е по-важен стимул от желанието да си направим реклама, макар че 2 в 1 никога не е лоша комбинация, особено ако всички са доволни.
 
Няма гаранция, че персоналът няма да си прибира парите за платените кафета, нито има гаранция, че питащият наистина не може да плати кафето си. Остава да вярваме в благородството на всички, които ще участват по някакъв начин и да не подхождаме  скептично срещу всяка добра идея, както само по нашите географски ширини можем -  доказано многократно.
 
Успех на инициативата и браво на хората, които застават зад нея. Тези неща не остават незабелязани, а най-хубавата награда е да подариш усмивка, защото тя винаги се връща като бумеранг при този, които я е предизвикал.
 


12.3.13

"Разбивачът на сърца / Дон Жуан от Сохо"

Вчера беше премиерата на "Разбивачът на сърца (Дон Жуан от Сохо)" на сцената на Сатиричния театър.
 
 
© Снимка: Сатиричен театър
Патрик Марбър е сценарист на един от любимите ми филми, който ме докосва всеки път - Closer, базиран на изключително успешната постановка на Марбър със същото име от 1997. Известен с комедиите си и бурното си минало, Патрик Марбър е добре установено име в кино и театралните среди в Лондон. Особен интерес представляват младежките му години, когато се забърква с дрога и хазарт, търси попрището си като писател, комедиант и дори в телевизията.
 
Всичко по-горе ме подготви за достоверно нарисуван образ на главния герой на пиесата, и все пак бях изненадана - невероятен съвременен Дон Жуан - много жив, дълбок, завличащ в пороците си, същевременно много над клишираната представа за вечния любовник. Историята на млад, красив развратник, който живее постоянно на ръба на алкохола, дрогата и безразборния секс, всичко това подплатено с много егоцентризъм, себичност и напоени  със сълзи дамски кърпички.
 
Актьорският състав е достатъчно пъстър и интересен, но най-силно впечатление ми направи главният актьор, когото не бях виждала досега и дори се учудих, че не ми е познато това лице. Никак не можех да предположа, че не ми е познат просто защото Михаил в момента учи в трети курс в НАТФИЗ и това е едва втората постановка, в която участва. Този факт ме хвърли в бурна радост, защото съм сигурна, че името Михаил Сървански тепърва ще се споменава.
Макар и доста млад и явно без опит на сцена, той постига с този предизвикателен образ нещо, което единствено можеш да развиеш, ако носиш отвътре. При това винаги съм мислила, че дори най-големият талант подлежи на шлифоване и избистряне с времето. Сега смея да твърдя, че съм грешала. Този прохождащ актьор срина всичките ми представи.  Играта му беше невероятно освободена, естествена, а лекотата, с която изгради един абсолютно пълнокръвен образ на себичния млад човек, плюл върху морал и ценности и все пак невероятно магнетичен и привлекателен, който кара женските сърца да тръпнат от вълнение дори когато са разбити на пух и прах.
Имаше нещо необяснимо истинско в играта му и само мога да се радвам, че проф. Здравко Митков е рискувал по този начин вместо да заложи на познато лице, но както самият той казва, търсен ефект е ролята да бъде изиграна на чисто, от ново лице, за да се пресъздаде по напълно нов и освободен начин добре познатия образ на Дон Жуан. Смея да твърдя - абсолютна win-win ситуация.
 
Може би донякъде развалям това, което бихте натрупали като впечатление от постановката, ако я глеате без да знаете горните факти. Аз не ги знаех и разбирайки малката подробност за младостта и опита (и по-скоро липсата на такъв)  на новия Дон Жуан, изпитах още по-голямо задоволство.
 
Смехът и комичните моменти са гарантирани, както и непоколебимата тежест на сериозните.
Музикалното оформление и декорите бяха богати и интересни. Силен колорит внасят Йорданка Стефанова и Кирил Ефремов. Тони Минасян в ролята на верния спътник на младия развратник поставя достоен финал на постановката.

Накратко - много сериозна премиера, със сигурност ще бъде оценена подобаващо и силно се надявам тепърва да виждаме на сцена този новооткрит свеж полъх между театралните завеси в лицето на Михаил Сървански.