Love.Net

Влязох в този филм още по времето, когато всичко беше на хартия и течеше casting. Скептична съм към подобни истории, но Иронията ме избра да участвам в осмивана от мен роля.

Тогава твърдях, че любов и връзки в нета търсят неудачниците и хора с проблеми в общуването. Много скоро ми се наложи или да призная, че не е така, или да се обявя за неудачник, понеже намерих в нета дори без да търся не какво да е, а баш любов. Ама от тия дето си забравяш главата и не мислиш изобщо.

Разбира се, да намериш връзка в нета е лесно, да я пренесеш успешно в реалността е вече малко по-трудно. От тогава и сега още се двоумя дали да обичам социалната мрежа или да проклинам Марк ЦукърБъг :)

Вече става ясно, че няма да съм напълно безпристрастна в оценката си за Love.Net, първо, защото съм изживяла всички емоции около създаването заедно с някои от хората, които го направиха, второ - защото съм от една хилядите, намерили човека до себе си точно в интернет. За добро или лошо - не знам. Сигурно ако баба ми беше сърфирала в интернет, нямаше да се научи да прави туршии и дядо ми нямаше да я "вземе".

*Край на уводната част*

Снощи го гледах - плодът на почти две години труд, доста вечери в офиса и непочивни уикенди, когато и яд ме е хващало даже на тоя филм.

Бях силно развълнувана да го видя най-сетне. Както преди години гледах прохождащата ми племеница. Страхотно усещане е да бъдеш свидетел на първите стъпки на мъничето, което си гледал от пелените как израства, макар да не е твое собствено. И странно ми беше като знам колко хаотично беше всичко в началото, колко много идеи, хора, усърдна работа и всеотдайност са причина идеята да се материализира в това, което гледахме снощи.

Love.Net  е свеж и приятен филм, с много забавни и раздвижени диалози. Интересно е изпълнението на това преплитане на линиите на различните герои/двойки. Драматичната линия на Мила и Филип успешно споява останалите, които са доста по-лековати и понякога комични. Имаше моменти, в които цялата зала избухваше в смях. Много силна роля на Христо Шопов. Много ми хареса и героинята на Койна Русева, страхотна беше, особено сцената, в която наби Rider-a.

Хубавото на филма е, че не задава императиви, не осъжда, а единствено показва аспектите на  свободата, която човек има, когато седи зад клавиатурата. Свободата да бъде себе си повече от всякога. Или свободата да бъде някой друг, за да се върне към собственото си забравено  Аз.

Не на последно място - партито след премиерата беше невероятно. Джон Лоутън е голяма работа, пък и вече мога да умра спокойно след като доживях да го чуя на живо и да стоя на 1 см от него. Едва надвих профанското си желание да го помоля за автограф и снимка :D

Емоцията беше пълна.

И...благодаря на Millart, че ме направи част от това невероятно преживяване.