Втората постановка, която гледах на сцена в West End, беше невероятна не само заради участието на Роуън Аткинсън, но и поради факта, че това е първата му поява на театралната сцена в Лондон от 1988 насам и завръщането е повече от блестящо, макар че се случи да прочета и коментари от рода на "disappointing" или "unfunny scipt", "poor Rowan, sitting there trying to be funny". Това са коментари от хора, които явно изобщо не са надникнали по-дълбоко зад "завесите" на трагикомедията.
"Quartermaine’s Terms" at Wyndham's Theatre
 |
| photo: here |
Cast
Rowan Atkinson as St John Quartermaine
Conleth Hill
Will Keen
Felicity Montagu
Malcolm Sinclair
Matthew Cottle
Louise Ford
Creative
Written by Simon Gray
Directed by Richard Eyre
Designed by Tim Hatley
Действието се развива през 60те години на миналия век в училище за преподаване на английски език в Кембридж. Основна локация е т. нар. "учителска стая", в която между часовете се събират преподавателите, всеки със своята колоритност и проблеми. Зад многото комични ситуации прозира самотата на героите и непълнокръвната им комуникация, напук на идеалните им езикови познания.
Героят на Аткинсън - Sir John Quartermaine, е един от старшите предподаватели в училището, който трудно се отделя от удобното си кафяво кресло и рядко участва истински в разгорещените дискусии, които се вихрят в стаята за почивка. Всъщност, него рядко можеш да го чуеш да говори, както казва един от героите - той мълчи дори в часовете по диктовка. Той е интересен, учтив и винаги на разположение да излуша проблемите на всички около себе си. Но не си представяйте Mr Bean с учителски дневник под мишница, въпреки, че не можете да не се усмихнете на всяко "aww, fantastic!", произнесено с неподражаема интонация или на диалог като този (цитирам по памет) - Дерек разказва за момиче, което е срещнал и харесал:
St John: What type of legs she has? Sorry for asking, I have something about legs.
Derek (proudly): What type of legs? She has my type of legs!
St John (looking surprised at Derek's trousers): YOUR type of legs?! Are you sure?
Derek (angry): I mean she has that type of legs I LIKE!
Може би очакването за нещо леко и забавно е довело да разочарованието на доста зрители.
Пиесата е изпълнена с комични моменти и някои диалози като горния изтръгват луд смях от публиката, но зад тях има много дълбочина и повече ирония, отколкото веселост.
Останалите герои са доста по-колоритни, динамични и шумни. Всички те говорят много, но без да се разбират истински.
Марк е разбит от факта, че съпругата му го напуска, отвеждайки сина им. Мелани е подтисната от постоянните грижи за болната си майка и единственото й вълнение е симпатията й към Хенри, който от своя страна се грижи за семейство и съпруга в доста деликатно състояние. Дерек е последното попълнение в екипа от странници и не се чувства особено гостоприемно посрещнат. Свежест лъха единствено от Анита, която обаче е обвързана с абсолютен Дон Жуан. Диригентът на целия този "хор" е Еди, другият тих образ, който се появява като сянка и бързо се оттегля в кабинета си, където се усамотява с тъгата си по загубата на приятеля си Томас.
Образите се разгръщат в две действия, които обхващат период от около две години. Всички те преминават през своите трудни моменти, докато Сър Джон тихо прекарва вечерите си в креслото, и вглъбени в собствените си проблеми, не виждат в дълбочина тези на хората около себе си. Посланието ми напомни леко на "Откат" на Стайко Мурджев по сборника на Захари Карабашлиев, където обаче "нечуването е мода" и говоренето се случва основно, защото човек обича да се слуша сам как говори, докато тук самотата е естествено състояние, което няма как да забележим, както не бихме обръщали внимание на липсата на слънце, ако цял живот сме прекарали в мъгла. Тази самота, която някак изолира от средата до степен, в която спираш изобщо да говориш.
Излишно е да казвам, че беше невероятно преживяване да гледам Mr Atkisnon на живо, както и че представи един много дълбок и интересен образ, твърде различен от комичното амплоа, в което сме го виждали. Както той сам казва в интервю относно завръщането си в театъра - приема тази роля, защото харесва идеята да се превъплъти в образа на затворен, интровертен тип герой със странен вътрешен свят. Лично за мен той представи идеалният образ на вселенската самота.
"I'm a great believer that, if you are a character actor, acting seriously is the same as acting funnily",казва той.
И го доказва.
