6 of 6



Adele for Vogue



Бях много щастлива да науча, че Adele е взела награди за всичките си 6 номинации Grammy. Изпълнението й на церемонията е прекрасно, а тя цялата сияе. Красива и много вдъхновяваща. Публиката е на крака. Усмихвам се пред монитора си и ми става хубаво.

Малко по-късно споделям с колеги по време на обяд. Реакциите им ме изненадаха неприятно. Чух коментари от рода на "тя е дебела", "да, 120 кила е", "тая ако ми е вкъщи как ще я изхраня". Стана ми тъпо, че съм очаквала повече от тези хора. Винаги по подразбиране очаквам повече от хората, повече отколкото могат да бъдат.

Очаквах подкрепа от женската част. Мъжете са ясни. На тях им трябват деколтета, бедра и оскъдни дрешки. Достатъчно, за да е музика. Явно.

Те предпочитат Лейди Гага, щото повече ставала, без фейса, ама иначе ставала... Но когато и то женската част чух "Ужас, тая верно ли е на 24? Като леличка е"...

Край на първи рунд.

Туш.

Пуснах си пак клипчето от награждаването. За мен тази жена е убийствено чудесна. Гласът й няма нужда от коментар. Очите й, жествоете, й всичко така пълно с живот, че те грабва и завихря емоционално. Думата е просто вдъхновяваща.

Мисля си, че се надявам тя да знае колко много хора я харесват точно такава, каквато е. Надявам се още - да си остане такава, различна от комерсиалните продукти на съвременното калъп-изкуство. Че калта няма да я повлече. Защото от два дни всички пишат и говорят за Уитни. Която беше глас, емоция и визия. Беше всичко. Всичко, което я уби. И ден след смъртта й не спирам да попадам на грозни статии, в които пише с големи жълти букви, че е умряла от свръхдоза, че се била пропила и още куп неща.

Масата се нуждае от сенцазии. И медиите й ги дават.

Масата се нуждае от чуждата драма, от чуждите провали. За да е нахранена и сита. Масата не я интересува какво се е случвало зад кулисите на нечий живот. Освен ако не става дума за скандали. Масата обича да мрази.

Масата задава параметрите. Затова и в последните години за мен рядко се намира качествена съвременна музика. Все по-често слушам класическа. Тъгувам по миналото. И отказвам да гледам шарени клипове, които претендират да са музика. Истинската музика попада в душата, но влиза през ушите. Давам си сметка, малко са хората, които не слушат с очите си. А едно време нямахме достъп до много неща. Имаше парчета, които ни докарваха до екстаз. Години по-късно за пръв път гледах клипа на една такава песен и си помислих, че е от тези, които просто трябва да слушаш и по-добре да не гледаш. Това не я прави по-малко хубава. Напротив.

Adele ме вдъхновява. И ако трябва да избирам да имам около себе си Барбита и Кеновци или хора, които ме заливат с емоция като пълноводни реки... няма да е трудно да избера.

Много ми хареса какво каза Йовко: "Един ден, а той винаги идва, когато опаковките загубят значение, някои хора се оказват, че са имали само опаковка."

Лудите, лудите... те да са живи. И онези, които търсят съдържание под опаковката.