А ти? Ще ходиш ли на рожден ден?

От няколко дни виждам как мои приятели във фейсбук слагат RSVP - Attending на някакво събитие за рожден ден. Стана ми интересно, понеже самата аз получих покана. Събитието е това. Като позачетох, стана ясно, че някакво момиче просто си е поканило приятелите на парти чрез фейсбук, но е имало неблагоразумието да остави event-а публичен. Следват хиляди малоумни според мен хора, които се "самопоканват" и пълнят страницата с глупости и присмех, стига се до там, че вадят снимки от профила на въпросното момиче и се подиграват с тях като правят разни колажи. Има дори статия в уикипедия, която обяснява колко е глупава Доби. не познавам момичето, като чета писанията й, очевидно не е много умна, но въпросът е дали е по-проста от тези 12 хиляди, които са написали, че ще ходят на партито и онязи 3 хиляди, които още се колебаят...

Питам аз - това нормално ли ви се струва? Най-малкото подобна простотия трябва да накара някои да се засрамят. От гледна точка на закона също не ми се струва много редно - това си е чиста проба тормоз.

Създадени за групи по повода колкото щеш. Една апелира да се върнат снимиките на момичето обратно в профила й. В нея обаче също е пълно само с подигравки. Дори видео е направено.

Много сме прости, казвам го за пореден път и ми се гади от подобни неща, които показват, че явно българският народ е много изпростял като цяло, по цял ден седи във фейсбук и твори дивотии.

Ако съберете на едно място злобата си, цяла Япония не, а ЦЯЛ СВЯТ ще се осветява вече не от атомни централи, а от тази енергия. За момента тя е радиоактивна, отровна  хорска простотия и малоумие. И на никой не му хрумва, че може да впрегне в нещо градивно явно излишната си енергия и време.

Иска ми се така активно да бяхте популяризирали каузата за Сандра!!! И за още много хора, които имат нужда от помощ! Повечето от вас, скудоумни идиоти, които сте в тази групичка, имате нужда от психиатрична помощ, а лично според мен - от чук в главата!!!

Повръща ми се.

***
Няколко часа по-късно събитието е "Отложено" :D

Love.Net

Влязох в този филм още по времето, когато всичко беше на хартия и течеше casting. Скептична съм към подобни истории, но Иронията ме избра да участвам в осмивана от мен роля.

Тогава твърдях, че любов и връзки в нета търсят неудачниците и хора с проблеми в общуването. Много скоро ми се наложи или да призная, че не е така, или да се обявя за неудачник, понеже намерих в нета дори без да търся не какво да е, а баш любов. Ама от тия дето си забравяш главата и не мислиш изобщо.

Разбира се, да намериш връзка в нета е лесно, да я пренесеш успешно в реалността е вече малко по-трудно. От тогава и сега още се двоумя дали да обичам социалната мрежа или да проклинам Марк ЦукърБъг :)

Вече става ясно, че няма да съм напълно безпристрастна в оценката си за Love.Net, първо, защото съм изживяла всички емоции около създаването заедно с някои от хората, които го направиха, второ - защото съм от една хилядите, намерили човека до себе си точно в интернет. За добро или лошо - не знам. Сигурно ако баба ми беше сърфирала в интернет, нямаше да се научи да прави туршии и дядо ми нямаше да я "вземе".

*Край на уводната част*

Снощи го гледах - плодът на почти две години труд, доста вечери в офиса и непочивни уикенди, когато и яд ме е хващало даже на тоя филм.

Бях силно развълнувана да го видя най-сетне. Както преди години гледах прохождащата ми племеница. Страхотно усещане е да бъдеш свидетел на първите стъпки на мъничето, което си гледал от пелените как израства, макар да не е твое собствено. И странно ми беше като знам колко хаотично беше всичко в началото, колко много идеи, хора, усърдна работа и всеотдайност са причина идеята да се материализира в това, което гледахме снощи.

Love.Net  е свеж и приятен филм, с много забавни и раздвижени диалози. Интересно е изпълнението на това преплитане на линиите на различните герои/двойки. Драматичната линия на Мила и Филип успешно споява останалите, които са доста по-лековати и понякога комични. Имаше моменти, в които цялата зала избухваше в смях. Много силна роля на Христо Шопов. Много ми хареса и героинята на Койна Русева, страхотна беше, особено сцената, в която наби Rider-a.

Хубавото на филма е, че не задава императиви, не осъжда, а единствено показва аспектите на  свободата, която човек има, когато седи зад клавиатурата. Свободата да бъде себе си повече от всякога. Или свободата да бъде някой друг, за да се върне към собственото си забравено  Аз.

Не на последно място - партито след премиерата беше невероятно. Джон Лоутън е голяма работа, пък и вече мога да умра спокойно след като доживях да го чуя на живо и да стоя на 1 см от него. Едва надвих профанското си желание да го помоля за автограф и снимка :D

Емоцията беше пълна.

И...благодаря на Millart, че ме направи част от това невероятно преживяване.

СпИн*(к)

Докато четях за българския синдром, наречен "кисело зеле" (batpep много подробно го е описал), в последствие прочетох и едно интересно сбогуване с последния зелев лист под формата на последна зимна сърмичка, докато правех всичките тези неща се чудех колко е лесно да свиеш на някого сърмите, стига да подгънеш листа на подходящото място.

После четох за синдрома на старите моми. Голямото бързане да влезеш в графата на отчаяните съпруги.

Е ли синдром това явление, че ако в определен момент, си сама, необвързана и без изгледи скоро да се бракуваш, ти се запечатваш в капана на мисли от типа "отидох си млада и невинна и за мен вече няма надежда". Доста глупаво. Жената е жена и на 40. Жената може да бъде майка и на 41. Имам много примери. Не че е желателно да те питат на колко е внучето, докато разхождаш сина си в парка...

Замечтана кандидат-домакиня. Балончето над главата й би показало чифт Маноло Бланик, сигурна съм!

То и при мъжете го има този синдром, само че те имат един период, в който се залъгват, че са щастливи ергени и даже поглеждат саркастично в бебешките колички на вече женените си авери. Синдромът става факт, когато вече нямат живи свободни приятели, с които да пият по бира. И добива застрашителни размери, когато започнат да оплешивяват.

Истината е проста. Ако не можеш да бъдеш щастлив, когато си сам, няма да бъдеш такъв и във връзката си. Щастието нали не ти го носи изцяло другия човек, я ти самият. Тя/той е онази частица, която липсва, за да е пълна картинката. Пък веруюто, че си си самодостатъчен е дъвката, която можеш да дъвчеш дълго-дълго, но накрая дори Корега няма да ти помогне да поддържаш стандарта.

Докато чета такива жизненоважни разсъждения, намирам кой с кого ходи и кой на кого изневерява, кои бански са на мода през лято 2011, толкова съм се издигнала над нещата, че снощи изпитах носталгия по нещо старо. Понеже гледах Рапунцел и си дадох сметка, че е единствената блондинка в киноиндустрията, която не просто няма цици, а в последствие става брюнетка без това да се отрази кофти на имиджа й. Освен това щом един кон може да бъде куче, какво толкова обидно намирате в това, че понякога казвам, че мъжете са кучета. Само вдигат крак и препикават териоторията, после хукват нанякъде, никога не знаеш къде точно, и ги намираш след време заклещени и жално скимтящи или пък бити и нахапани от себеподобни. И ако не близнеш ухото на горкия неудачник, то значи ти просто си неговата женска. Кучката. Мерси за комплимента.

Старото нещо, по което изитах носталгия, е секси гласът на Анастейша. Rhythm and Soul на високи токчета. Обичам я тази мацка.

Когато обаче до късно не можеш да се откачиш от компютъра, понеже ти дори смъртта не можеш да си представиш като нещо страшно, а гледаш на нея като минаване в статус offline, нещата се размиват. Размили са се пред очите ми надписите над албума, който реших да тегля тази нощ. И то не просто албум, а цялата дискография на вече споменатата дама. Първото нещо сутринта, щом отворих очи, беше да хукна към лаптопа и да видя свалило ли се е всичко. Понеже ползвам краден нет, та прекъсва понякога. Така е, пълно щастие няма.

Веднага копирах всички папки в iTunes, после в iPod-а си, тагнах ги, сложих им хубави artworks, които да ми радват окото и...реших да си пусна няколко парчета, докато се къпя и тършувам насам-натам в опит да направя сутрешния си тоалет.

Заглавията ми се сториха странни. Първите няколко. Но още бях доста сънена. Пуснах едно. Рукнаха гайди. Странно не, а стресиращо. Второто - някакво песнопение като в неделното църковно училище. Не че съм ходила на такова, но гледам много филми. Накрая ме удари в лицето жанра на албума - Етно. Кака Сия не знам етно да пее. Отворх отново сайта на торента и установих, че съм изтеглила стотици мегабайти етно музика на някаква световно неизвестна сръбска група, носеща името Anastasia. Със замах изтрих всичко. Туй то. Няма такова разочарование. Sick & tired extended version.

Нищо де. Довечера ще тегля наново и ще гледам този път да е Anastacia наистина. Ако не съм пак един Спинк, чиито очи са се превърнали в чертички още в десет вечерта.

*Синдром на придобита интелектуална недостатъчност

Фук-фук

След като всички въздишаме по хубавата рокля на Бънги (барабар с пълнежа й, който тя изфръцка пред нас най-безмилостно и ни остави да точим лиги с ЛамотЯ), сега същата тя  да си позволи да мрънка!

Сега е мой ред да се самоизтъкна - имам си яка тениска пък! И на мен не ми е в стила, ама тая снимка е правена в тоЙлетната :D

 


 

 

Coolтурен обзор

В последните две седмици изпитвах някакъв глад за впечатления, който утолих чрез ежедневно търсене на нещо ново. За изминалите малко дни натрупах доста за разказване и същевременно - не ми се разказва. Пиша няколко реда, за да споделя какво (според мен) си струва да гледате тези дни.

Започвам с "Тилт". Много свеж, готини диалози, красиво заснет, естествена игра на младите надежди на родното кино, една адски силна роля на младия Бахаров, който ме впечатли безкрайно. Изгражда ей така пред очите ти един много дълбок и интересен образ, който в края преживява драматично развитие, следващо инерцията на топчето. Тилт. Играта свършва едва, когато се предадеш. Хубавото е, че тилт не е просто край на играта. Тилт е (от)ново начало.

Преди това (каква ти хронология) гледах спектакъла на Валерия Вълчева "Сантименталният пътешественик Дон Джовани". Едно доста добро съчетание от текстовете на Молиер, Киркегор, Пушкин, Стърн, и музиката на Лист, Месиен, Моцарт, Бетовен...Главният персонаж, разбира се, е Дон Жуан, представен доста впечатляващо от Петър Мелтев. И непознато за мен амплоа на Андрония от Nasekomix. Препоръчвам силно. Много приятна постановка.

Отново в Червената къща гледах поредица от късометражни филми - "Мистерии" от Future shorts. Особено ми хареса този за висящите обувки. Идея си нямах, че по различните краища на света небрежно преметнатите през електрическите жици кецове значат изобщо нещо, пък те си имали символика и традиции. Като започнем от това, че тези обувки са знак, че си загубил девствеността си, та до там, че с тях се маркира територията на уличните банди. Да не говорим, че се третират като някакъв особен вид улично изкуство, за което си има специална дума - шуфити (от shoe - обувка, + фити от графити :)) Анимацията с роботите-убийци беше доста шантава, но музиката на Flying lotus ми хареса. Както и интересната идея за голата човешка стоножка от видеото на The Klaxons.

Другият бг филм, който приятно ме впечатли, е "Лов на дребни хищници". Някак ми се беше изплъзвал досега, но поправих пропуска :) В момента го дават само в Euro cinema и в Кино Влайкова, където го гледах в малко студена и доста празна зала, но пък само срещу 3 лева. Филмът е доста приятен. Разглежда няколко истории като основните две са тези на група младежи, които се чудят каква глупост са направят, за да намерят пари за морето, и живота на самотен бивш бандит и настоящ наркоман, който не може да избяга от миналото си. Доста интересна беше линията на единия герой, който поради проблем с общуването е доста затворен и странен. Упоритостта му да седи напразно, но безотказно всеки ден в определен час на Славейков в очакване на девойката, пленила сърцето му, преплита историята му с тази на другия интересен тип и слага общия финал.

Снощи гледах новия късометражен филм на Павел Веснаков - "Влакове", който разказва  малко  подтискаща, но твърде реална житейска ситуация, в която една майка търси начин да избяга не от бедността по принцип, а от вероятността да разочарова сина си. Малко на брой, но изпълнени със стойност и смисъл минути, интересни гледни точки и оригинална визия на една доста позната реалност. Ако помните преди време "АЦЛ" по разказа на Т. Терзиев "Тефтерче", която ни запозна с един много интересен и странен герой, заключен в настоящето поради липса на спомени за миналото и идея за бъдещето, във "Влакове"  настоящето не е единствена алтернатива, но за героите тяхното днес изглежда точно както вчера и...евентуално утре.

Това е. Горните заглавия препоръчвам с две ръце. И като се има предвид течащият филмов фестивал,  тези дни няма да останем гладни от към емоции и впечатления :)