Hotel Sense - 5 stars, 10 leva

 

Снощи бях поканена на събитие в прословутия Roof Bar на Hotel Sense. Удоволствието колелото ми да бъде приютено на закрития паркинг на хотела за има-няма два часа, ми струваше... 10 лева.  Другият вариант, предложен от рецепциониста, беше да го заключа на стълба от другата страна на булеварда (до входа на Австрийското посолство), той щял да го наглежда.

 

Пет звезди, това е положението. Както се казва на сайта им: "superb design with world class service."

 

 

Висящите кафета!

По примера на някои кафенета в Италия, у нас се създаде група, подкрепяща идеята за т. нар. висящи кафета. Мотото е "Подари кафе на непознат".

Какво е висящо кафе?
Ето я историята на Тонино Гуера, от която тръгва всичко. 

"Влизаме в едно малко кафене, поръчваме си и сядаме на една маса. След нас влизат двама човека:
- Пет кафета. Двете са за нас и три "висящи".

Плащат петте кафета, изпиват своите две и си тръгват. Питам Де Сика:
- Какви са тези "висящи" кафета?

Отговаря ми:
- Почакай и ще разбереш.

След това влизат други хора. Две момичета си поръчват две кафета - плащат нормално. След малко влизат трима адвокати, поръчват седем кафета:
- Трите са за нас, а четирите "висящи".

Плащат за седем, изпиват своите три и си тръгват. След това младеж поръчва две кафета, изпива само едно, но плаща и двете. С Фелини и Де Сика седим, говорим си и гледаме през отворената врата огряния от слънцето площад пред кафенето. Изведнъж на вратата се появява тъмна сянка, някакъв много бедно облечен човек, пристъпва на прага и тихо пита:
- Имате ли "висящо" кафе?"

Този род благотворителност за първи път се появява в Неапол. Хората предварително плащали кафето на някой, който не може да си позволи чаша горещо кафе. Там оставяли в заведенията, по този начин не само кафета, но и храна. Вече е напуснала границите на Италия и е разпространена в много градове из целия свят.

"Висящото кафе" - Тонино Гуера, разказ на една негова случка с режисьорите Федерико Фелини и Виторио Де Сика. Случка, която според неговите думи може да докара сълзи на всяко лице."

Понеже живеем в страна, в която хората обичат да изразяват подкрепа основно чрез "like-ове" и организиране на facebook събития, в които не вземат физическо участие, обичаме да храним гладни деца със споделяне на снимки и още много подобни разнообразни начини да покажем гражданска позиция и емаптия, аз лично съм малко скептична,  че  схемата за висящите кафета ще заработи у нас. Макар че силно ми се иска, защото прочита на горната история ме развълнува силно и знам, че на доста места в нормалния свят тези неща се случват наистина. Ситият дава на гладния и това не се използва единствено за безплатна реклама.

 

Посещавам доста заведения, в които съществува приятен дух и атмосфера, сигнализиращи, че зад тях стоят стойностни хора. Надявам се да успея да разпространя идеята и да се намерят последователи. Малките неща в живота - като едно подарено кафе - са истинските. Виждала съм хора, които купуват евтин салам от хипермаркета, за да нахранят с него бездомните кучета в квартала. Ами... Нека направим нещо далеч по-стойностно, което да покаже, че имаме нещо повече от талант да се оплакваме за всичко.

 

Вече има заведения, проявили интерес да сложат стикера на инициативата на стъклото си. Вярвам, че желанието да направиш нещо хубаво е по-важен стимул от желанието да си направим реклама, макар че 2 в 1 никога не е лоша комбинация, особено ако всички са доволни.

 

Няма гаранция, че персоналът няма да си прибира парите за платените кафета, нито има гаранция, че питащият наистина не може да плати кафето си. Остава да вярваме в благородството на всички, които ще участват по някакъв начин и да не подхождаме  скептично срещу всяка добра идея, както само по нашите географски ширини можем -  доказано многократно.

 

Успех на инициативата и браво на хората, които застават зад нея. Тези неща не остават незабелязани, а най-хубавата награда е да подариш усмивка, защото тя винаги се връща като бумеранг при този, които я е предизвикал.

 

"Разбивачът на сърца / Дон Жуан от Сохо"

Вчера беше премиерата на "Разбивачът на сърца (Дон Жуан от Сохо)" на сцената на Сатиричния театър.

 

Автор: Патрик Марбър
Превод: Златна Костова
Постановка: Проф. Здравко Митков
Музикална среда: Проф. Здравко Митков
Сценография: Невяна Кавалджиева
Участват: Михаил Сървански, Тони Минасян, Гергана Плетньова, Кирил Ефремов, Йорданка Стефанова, Янина Кашева, Калин Сърменов, Пламен Великов, Светломир Радев, Явор Борисов, Мартин Каров, Жанет Иванова, Мира Върбанова

 

© Снимка: Сатиричен театър

Патрик Марбър е сценарист на един от любимите ми филми, който ме докосва всеки път - Closer, базиран на изключително успешната постановка на Марбър със същото име от 1997. Известен с комедиите си и бурното си минало, Патрик Марбър е добре установено име в кино и театралните среди в Лондон. Особен интерес представляват младежките му години, когато се забърква с дрога и хазарт, търси попрището си като писател, комедиант и дори в телевизията.

 

Всичко по-горе ме подготви за достоверно нарисуван образ на главния герой на пиесата, и все пак бях изненадана - невероятен съвременен Дон Жуан - много жив, дълбок, завличащ в пороците си, същевременно много над клишираната представа за вечния любовник. Историята на млад, красив развратник, който живее постоянно на ръба на алкохола, дрогата и безразборния секс, всичко това подплатено с много егоцентризъм, себичност и напоени  със сълзи дамски кърпички.

 

Актьорският състав е достатъчно пъстър и интересен, но най-силно впечатление ми направи главният актьор, когото не бях виждала досега и дори се учудих, че не ми е познато това лице. Никак не можех да предположа, че не ми е познат просто защото Михаил в момента учи в трети курс в НАТФИЗ и това е едва втората постановка, в която участва. Този факт ме хвърли в бурна радост, защото съм сигурна, че името Михаил Сървански тепърва ще се споменава.

Макар и доста млад и явно без опит на сцена, той постига с този предизвикателен образ нещо, което единствено можеш да развиеш, ако носиш отвътре. При това винаги съм мислила, че дори най-големият талант подлежи на шлифоване и избистряне с времето. Сега смея да твърдя, че съм грешала. Този прохождащ актьор срина всичките ми представи.  Играта му беше невероятно освободена, естествена, а лекотата, с която изгради един абсолютно пълнокръвен образ на себичния млад човек, плюл върху морал и ценности и все пак невероятно магнетичен и привлекателен, който кара женските сърца да тръпнат от вълнение дори когато са разбити на пух и прах.

Имаше нещо необяснимо истинско в играта му и само мога да се радвам, че проф. Здравко Митков е рискувал по този начин вместо да заложи на познато лице, но както самият той казва, търсен ефект е ролята да бъде изиграна на чисто, от ново лице, за да се пресъздаде по напълно нов и освободен начин добре познатия образ на Дон Жуан. Смея да твърдя - абсолютна win-win ситуация.

 

Може би донякъде развалям това, което бихте натрупали като впечатление от постановката, ако я глеате без да знаете горните факти. Аз не ги знаех и разбирайки малката подробност за младостта и опита (и по-скоро липсата на такъв)  на новия Дон Жуан, изпитах още по-голямо задоволство.

 

Смехът и комичните моменти са гарантирани, както и непоколебимата тежест на сериозните.

Музикалното оформление и декорите бяха богати и интересни. Силен колорит внасят Йорданка Стефанова и Кирил Ефремов. Тони Минасян в ролята на верния спътник на младия развратник поставя достоен финал на постановката.

Накратко - много сериозна премиера, със сигурност ще бъде оценена подобаващо и силно се надявам тепърва да виждаме на сцена този новооткрит свеж полъх между театралните завеси в лицето на Михаил Сървански.

 

 

West End: Quartermaine's Terms

Втората постановка, която гледах на сцена в West End, беше невероятна не само заради участието на Роуън Аткинсън, но и поради факта, че това е първата му поява на театралната сцена в Лондон от 1988 насам и завръщането е повече от блестящо, макар че се случи да прочета и коментари от рода на "disappointing" или "unfunny scipt", "poor Rowan, sitting there trying to be funny". Това са коментари от хора, които явно изобщо не са надникнали по-дълбоко зад "завесите" на трагикомедията.

"Quartermaine’s Terms" at Wyndham's Theatre

photo: here

Cast

Rowan Atkinson as St John Quartermaine

Conleth Hill

Will Keen

Felicity Montagu

Malcolm Sinclair

Matthew Cottle

Louise Ford

Creative

Written by Simon Gray

Directed by Richard Eyre

Designed by Tim Hatley

Действието се развива през 60те години на миналия век в училище за преподаване на английски език в Кембридж. Основна локация е т. нар. "учителска стая", в която между часовете се събират преподавателите, всеки със своята колоритност и проблеми. Зад многото комични ситуации прозира самотата на героите и непълнокръвната им комуникация, напук на идеалните им езикови познания.

Героят на Аткинсън - Sir John Quartermaine, е един от старшите предподаватели в училището, който трудно се отделя от удобното си кафяво кресло и рядко участва истински в разгорещените дискусии, които се вихрят в  стаята за почивка. Всъщност, него рядко можеш да го чуеш да говори, както казва един от героите - той мълчи дори в часовете по диктовка. Той е интересен, учтив и винаги на разположение да излуша проблемите на всички около себе си.  Но не си представяйте Mr Bean с учителски дневник под мишница, въпреки, че не можете да не се усмихнете на всяко "aww, fantastic!", произнесено с неподражаема интонация или на диалог като този (цитирам по памет) - Дерек разказва за момиче, което е срещнал и харесал:

St John: What type of legs she has? Sorry for asking, I have something about legs.

Derek  (proudly): What type of legs? She has my type of legs!

St John (looking surprised at Derek's trousers):  YOUR type of legs?! Are you sure?

Derek (angry): I mean she has that type of legs I LIKE!

Може би  очакването за нещо леко и забавно е довело да разочарованието на доста зрители.

Пиесата е изпълнена с комични моменти и някои диалози като горния изтръгват луд смях от публиката, но зад тях има много дълбочина и повече ирония, отколкото веселост. 

 Останалите герои са доста по-колоритни, динамични и шумни. Всички те говорят много, но без да се разбират истински.

Марк е разбит от факта, че съпругата му го напуска, отвеждайки сина им. Мелани е подтисната от постоянните грижи за болната си майка и единственото й вълнение е симпатията й към Хенри, който от своя страна се грижи за семейство и съпруга в доста деликатно състояние. Дерек е последното попълнение в екипа от странници и не се чувства особено гостоприемно посрещнат. Свежест лъха единствено от Анита, която обаче е обвързана с абсолютен Дон Жуан. Диригентът на целия този "хор" е Еди, другият тих образ, който се появява като сянка и бързо се оттегля в кабинета си, където се усамотява с тъгата си по загубата на приятеля си Томас.

 Образите се разгръщат в две действия, които обхващат период от около две години. Всички те преминават през своите трудни моменти, докато Сър Джон тихо прекарва вечерите си в креслото, и вглъбени в собствените си проблеми, не виждат в дълбочина тези на хората около себе си. Посланието ми напомни леко на "Откат" на Стайко Мурджев по сборника на Захари Карабашлиев, където обаче "нечуването е мода" и говоренето се случва основно, защото човек обича да се слуша сам как говори, докато тук самотата е естествено състояние, което няма как да забележим, както не бихме обръщали внимание на липсата на слънце, ако цял живот сме прекарали в мъгла. Тази самота, която някак изолира от средата до степен, в която спираш изобщо да говориш.

Излишно е да казвам, че беше невероятно преживяване да гледам Mr Atkisnon на живо, както и че представи един много дълбок и интересен образ, твърде различен от комичното амплоа, в което сме го виждали. Както той сам казва в интервю относно завръщането си в театъра - приема тази роля, защото харесва идеята да се  превъплъти в образа на затворен, интровертен тип герой със странен вътрешен свят. Лично за мен той представи идеалният образ на вселенската самота.

 "I'm a great believer that, if you are a character actor, acting seriously is the same as acting funnily",

казва той.

И го доказва.

West End: OLD TIMES

През февруари имах невероятното удоволствие да гледам две постановки с артисти,  които не съм и мечтала да гледам на театралната сцена. Ще споделя няколко реда за видяното и разбира се - силно препоръчвам.

"Old Times" at Harold Pinter Theatre

Cast:

Rufus Sewell,

Kristin Scott Thomas

Lia Williams

Creative team: Written by Harold Pinter Director     Ian Rickson Set Designer  Hildegarde Bechtler Затворени в тихото си ежедневие в още по-тихото си имение, Дийли и Кейт са изтръгнати от обичайните си (не)занимания от посещенито на Анна - приятелка на Кейт от младежките години, прекарани в Лондон. Тримата се връщат назад във времето, за да изпаднат в спомени, някои от които - твърде противоречиви. Оказва се напълно вярно, че ”There are some things one remembers even though they may never have happened. There are things I remember which may never have happened but as I recall them so they take place.” За зрителя пътуването през спомените на тримата е приключение, което поражда много въпроси без готови отговори. Постановката е изключително драматична, ирония и сарказъм се леят на талази, както и сексуалното напрежение, породено от присъствието на двете абсолютно противоположни като характери жени и мъжът между тях. Едва ли е нужно да изпадам в подробности за невероятното излъчване на Кристин Скот Томас,  безкрайните крака на Лиа Уилямс, които неизбежно приковават погледа, или тъмната привлекателност на Руфъс Сюъл и острия език на героя му.  Смяната на ролите между двете актриси във всяко представление е доста интересен похват и със сигурност е причина да отидеш да гледаш постановката поне два пъти. Кристин беше невероятна Кейт, но не изпитвам капка съмнение, че е още по-невероятна Анна. За съжаление, имах възможност да гледам само първия вариант. На моменти се чувствах доста объркана какво точно си спомнят тримата и обратите в настроението, които нажежаваха атмосферата, но след като прочетох повече за самата пиеса, стана ясно, че за тази творба на Харолд Пинтер има поне две интерпретации на съдържанието и нито едно не може да има превес на другото, нито пък някое от двете може да се счита за изчерпателно. Определено дава доста храна за размисъл и няма да буквализирам, намирам за очарователно всеки да оформи свой собствен поглед над видяното.