13.9.10

Оперни вечери – Лакме

Тази година Столична община се представи подобаващо, поне в моите очи. Инициативи като отварянето на парка на Военна академия, пешеходните недели по Шишман и оперните вечери в парка по случай 17 септември, са част от събитията, организирани с нейна подкрепа. Надявам се тези инициативи да се превърнат в традиция.

Понеже съм адски облагодетелствана да живея на сто крачки от Военна академия, често се разхождам там и мога да кажа, че в София няма по-приятно и спокойно място. Благодарение на това, че има някакви правила за посетителите и там не можеш да видиш мърляви метъли да пият бира или клошари да опъват кашоните. Идилия! Гора, алеи, спокойствие и някакво безтегловно усещане, че съм някъде назад във времена и места, описани в романите.

При една такава разходка наскоро разбрах за предстоящите 3 оперни вечери, в който Софийска опера и балет щяха да представят Лакме директно там, под звездите! Ден след ден се вдигаше сцената, докарваха се декори, опъваха се палатки. Цяла седмица слушах репетициите от прозореца си, а в събота видях превъзбудените хора, които нетърпеливо пристъпяха пред входа на Академията.

Вчерашната ми разходка там обаче се оказа фатална! Реших да се пошляя и да пощракам, есента си има някаква красота въпреки цялата ми непоносимост към тоя сезон на смъртта. Помотах се около сцената, че даже се покатерих. Имаше някакви охранители, които подскочиха като ме видяха, но не можеха да ме спрат да пипна слоновете, които стояха на сцената (не истиснки, разбира се). После видяха, че съм безобидна шракачка и ме оставиха да си разглеждам. Под сцената има невероятно интересни неща, които обаче няма да споделя :)

Сигурно нещо ми превъртя лентата, но при вида на тия конструкции, а дори нямаше никакви декори освен паната, на които в последствие щеше да умира любимият на Лакме. Превъзбудих се, стана ми горещо, нещо ми се разтуптя, литнаха ми мислите и ми се сви сърцето при мисълта, че тази вечер е последното представление, а аз няма да отида! Помръкнало се помъкнах по алеите напълно безцелно. И воала – пред мен на дървото закачено листче – Билети за Лакме се продават на входа на ВА. Е, това е прекалено! Ще пеят под носа ми, билетите са под носа ми, а пустото ми безпаричие ще ме лиши от нещо уникално, усещам! Главата ми се изпрани от мисъл като си представих какво ще е вълнението да съм част от това пищно чудо, щом потреперих само пред вида на голите скелета и метални конструкции. Забързах към входа на ВА, вмъкнах се в стаичката при лелята с билетите и с треперещи ръце приготвих последните си пари за билет. И то не какъв, а на едно от най-хубавите места пък! Прибирайки безценната хартийка в чантата си, знaех, че съм направила най-хубавото нещо за себе си в последно време – взех това, което искам, независимо от обстоятелствата и последствията за бедната ми кратуна.
Вечерта обещаваше да е студена, затова се облякох и развълнувано се присламчих към тълпата нетърпеливци. Първо, диригентът (Паликаров) е толкова невероятно чаровен, че хич да нямаше опера и балет, пак щях да съм доволна. Историята на Лакме няма да разказвам, можете да си я намерите със сигурност, ако ви интересува. Индийската принцеса с романтичната любов, която завършва трагично. Първо действие леко те подготвя за бурята, която те очаква в следващите две. Ама само леко. Диана Василева, невероятната Лакме просто ме остави с отворена уста, омагьосана, очарована и потресена от глас и визия, излъчване, артистичност и нежна сила, която поразява. Факт е, че въпреки музиката, чудния балет, сценографията, костюмите и цялата пищност, крехката фигурка на принцесата, стояща така силно на сцената, е онова, което ме покори и ме караше да настръхвам през цялото време. Второ действие беше изключително зрелище, финалното също. В антрактите чак усещах, че съм вкочанена от студ. Рядко дори се усещах да вдигна фотоапарата да снимам тази красота, която дори не можах да уловя в обектива, но очите ми бяха пълни с всеки чуден детайл от костюмите и бижутата, подбрани така, че всичко да е на място, да прелива от разкош, но не и с фалшив блясък. Красота неземна. Чувството още не ме е пуснало. Почувствах се неверояно жива. Почувствах се част от нещо наистина прекрасно. Почувствах се горда с човешкия талант да твори красота и да я предава по такъв невероятен начин, с такава лекота.



Повече такива емоции са нужни на забързания и вечно угрижен българин. Храната за сърцето и душата е много повече от храната в хладилника...


 

                            

 

 

                
   

    

    

     

    

     

3 comments:

Nostromo said...

Последно ходих на "Травиата" на Варненската опера и беше невероятно. Спеше ми се като на куче, а и трябваше да чета субтитри (прожектираха ги с мултимедия на стойка сложена в дъното на балкон, където същия почти допира сцената). Беше странно изживяване, но си струваше, а и все пак ставаше дума за Травиата - всичките арии ги знаех на изуст (без текста, разбира се, но на свирукане ги докарвах перфектно). Е, представлението не беше на открито, но това са ограниченията на провинцията. Завиждам ти (старая се да е благородно) за изживяването ти! :)

Nadinka said...

Да, субтритрите са кофти работа, но изживяването...смея да твърдя, че не съм имала подобно през целия си живот. Някакъв невероятен триумф на сетивата беше тази вечер...
Заради такива изживявания си струва да преглътнеш прозаичното битие и да живееш именно за такива редки, но безценни моменти.

Точка said...

За подобни душевни оргазми, които се помнят дълго, си струва не само да си дадеш последните пари, но и назаем да вземеш. И аз като Ностро завидях благородно. :)

Може би единствено при такива поводи се ядосвам, че не живея в София.