Сам до доказване на противното*

Този филм, за който всички екзалтирано писахте в блоговете, статусите и бележките си, който всички хвалихте, от който всички бяхте "приятно изненадани", който ви вдъхна надежда, че у нас все още може да има добро кино, непринудена игра и прочие излияния...Мен ме втрещи. В края имах усещането, че са ми пуснали запис от ритуалното самоубийство на Младия Човек. Този, който отчаяно търси малката частица доброта у себе си, за да я спаси от изчезване. И толкова сам в търсенето си, посяга към голямата игла, а понякога търси shortcut и взима направо големия нож. Защото в самотата си не разбира, че е нещастен именно, защото е добър! Злите хора не могат да бъдат нещастни, защото не осъзнават щастието като категория, за да им липсва под някаква форма. Всички сме толкова сами, че се хващаме за някакви идеалистични свои цели и живеем с мисълта, че те придават смисъл на Битието. Ти, сега, когато прочете "всички сме сами", не се съгласи, нали? Помисли си, че това е черногледо, че ти не си сам, че ти си щастлив. Нали? Но остави плоскостта на самозаблудата. Погледни по-навътре - говоря за това, че всеки от нас има моменти, когато е безпаметно сам. Идва сам, отива си сам, макар по Пътя да има много хора, които вървят след него, до него, срещу него...И когато за миг те озари isil isil (или просто Isil), нещо се променя в очите ти. Блясъкът вече не е така остър и болезнен, a с мекия отенък на надеждата.

Банално, но вярно. За мен.

Страхотен филм, да. Получило се е доста естествено, непринудено, което е необичайно за нашето кино, което може да се опише понякога само с една дума - дървено (и все пак - аз не съм кино критик и не разбирам нищо от кино изкуство). Линията е разчупена, персонажите са семпли като представяне, но в разрез могат да се видят десетки layers, положени безразборно един върху друг от Времето. Колко хубаво звучи, нали. Истината е, че само един от героите разчупва дървенията със своята неподправеност. Открих, че някои хора ще преиграват винаги. Дори, когато им се налага да играят себе си. А други...Колко естествено би изглеждало, ако наистина бяха забили пирони в крайниците на James Caviezel...Почти толкова, колкото изглежда Младият Човек в своята самотна агония.

Филмът бил непретенциозен, филмът бил недразнещ (масата много обича да казва "това не е натрапчиво, значи ста'а"). Филмът за мен не е филм. Или може и така да се нарече, но в оня смисъл. Да, този е от онези, в които сами се вкарваме - филмите на живота. Които нямат happy end, в които не получаваш Оскар за добра игра, в които всеки герой си пише репликите сам.

(Музиката е уникална. Ще се сгъна в точица :))

*Мястото му по-скоро е тук.
13/11/2009