О, свещена простота!

Така не съм се гордяла, че съм българка, откакто цял свят пя Кен ли! И сега като видя тия над 1 милион гледания на видеото в тубата такава гордост ме обхваща, че ми се повдига. Такава съм си, емоционална натура.

Вчера обаче ми се случи отново да изпитам това рядко...чувство.

Добре де. Знам, че има беднотия по нашите географски ширини, знам, че тия пенсионери взимат смешни пенсии (които ние няма и да доживеем, но това е друг въпрос). Ама защо трябва и да сме прости? Тая мизерия защо си я носим отвътре? Не стига ли другата, с която се борим ежедневно?

Трябва ли да се бием за кило банани и две краставици при положение, че тия вериги са заредили тонове? Или просто от носталгия по 90те, когато в магазина имаше/е имало (нямам съзнателни спомени от този период) салам и мляко в ограничени количества, за които наистина е трябвало да се пребориш с физическа сила?

Защо, бе, хора? София, Пловдив. Големи градове. Евтини вериги колкото щеш. Ето ти Карфур, ето ти Кауфланд. Помия има за всички. Защо трябва да се демонстрира постоянно какви сме говеда ли, свине ли...кои животинки да обидя?

И колко да ми е смешно стихотворението О, Лидл, като ми се плаче, докато го чета?

Защо сме толкова мизерни отвсякъде? Защо тая мизерия се е превърнала не само в наш социален статус, но и в затвърден манталитет?

Питам си и отговор не намирам. И аз знам какво е да броиш стотинки за неща от първа необходимост. И аз знам какво означава да нямаш, да се простираш много по-навътре от най-малката възможна черга, да се бориш за оцеляването си всеки ден...Само ми е мъчно, че българинът се е превърнал в едно животно, което освен хляб и зрелища, друго не търси...