Ода за хлъзльовците

Има един тип хора, хлъзгави като мокри червеи, които винаги се изплъзват от "трябва" и "длъжен съм да". За тях ще напиша няколко реда с въпроси, на които знам, че няма да получа отговори, но ще се възползвам от правото си все пак да да ги задам. Ще нарека този тип хлъзло. И да, представяй си гол охлюв, например Deroceras reticulatum. Също толкова симпатични са. И не случайно навсякъде в този пост  ще го прочетеш с малка буква.

Сигурно всеки има в работния си колектив (ама че дума, все едно нещо наистина ги събира истински?) поне един от тези хора. Винаги изглежда много зает, най-често се оплаква, недоволства, мрази промените, настръхва срещу всичко ново, показва се онеправдан, засегнат от всичко, а всъщност...всеки ден ти се улавяш, че вършиш нещо, което е негово задължение. Защо? Ще ти кажа от личен опит - ако твоята работа днес и всеки ден зависи от това този хлъзльо първо да свърши нещо, което той никога не върши (както трябва), най-вероятно ще вдигнеш ръце и над главата си  ще видиш знаеш ли какво? Запретнатите си ръкави, готови да поемат и неговите задачи, за да вървят твоите. Дразнещо е. Чуваш ли хлъзгавия звук от измъкването? Кънти в ушите ти? Бъди търпелив. Първите няколко (при мен бяха първите 200-300) пъти ще изпадаш в сляпа ярост и можеш в знак на пълно отрицание да му креснеш, че и ти няма да работиш, докато той не се вземе в ръце. Но ти не можеш така. Съвестен си. Потиш се пред шефа, защото винаги си изпълнителен и сега не искаш да предаваш това, което винаги си. Мислиш, че гневът е лош съветник и притихваш. За общото добро започваш малко по малко уж да помагаш на хлъзльо, и неусетно ти започваш да вършиш работата му. Шефът ти никога не разбира за това, защото е един вечно зает човек, който се вълнува от това всичко да е свършено правилно и в срок. Той не може да знае какво става в главата на всеки от седящите на бюрцата отсреща. Няма да прочете и блога ти.

След година можеш да се уловиш, че вече дори не мислиш за тази част като за негово задължение, което ти си поел. Всичко е наред, тече гладко, дори отношенията ви с хлъзльо са чудесни. Знаеш ли защо? Аз не съм сигурна, макара че се питам всеки ден. Защо има хлъзльовци? Защото има такива като теб и мен, най-вероятно. Най-логично е. Защо не се оплакваш от него? Защото знаеш (поне аз знам), че няма особен смисъл. По някаква незнайна причина хлъзльовците винаги имат някаква протекция, вероятно от Бога на Мързела, която винаги ги вади сухи от вира. Пръските кал и вода са по твоето лице.

Пиша тези редове и ме обхваща бяс, но някак по-спокоен бяс. Описаната ситуация е неизбежна, има я от зората на света, сигурна съм, и ще продължи да съществува до сблъсъка на планетите, в който ще се роди нов свят. Ти и аз няма да оцелеем, овързани в запретнатите си ръкави. И някой хлъзльо, тихичко скрит  в чужда черупка, ще излети от удара, ще се приземи меко на новофомираната покривка на света, ще пусне малките си пипалца и ще припълзи към центъра на този нов свят, където ще даде началото на всичко. Отново.