Сам до доказване на противното*

Този филм, за който всички екзалтирано писахте в блоговете, статусите и бележките си, който всички хвалихте, от който всички бяхте "приятно изненадани", който ви вдъхна надежда, че у нас все още може да има добро кино, непринудена игра и прочие излияния...Мен ме втрещи. В края имах усещането, че са ми пуснали запис от ритуалното самоубийство на Младия Човек. Този, който отчаяно търси малката частица доброта у себе си, за да я спаси от изчезване. И толкова сам в търсенето си, посяга към голямата игла, а понякога търси shortcut и взима направо големия нож. Защото в самотата си не разбира, че е нещастен именно, защото е добър! Злите хора не могат да бъдат нещастни, защото не осъзнават щастието като категория, за да им липсва под някаква форма. Всички сме толкова сами, че се хващаме за някакви идеалистични свои цели и живеем с мисълта, че те придават смисъл на Битието. Ти, сега, когато прочете "всички сме сами", не се съгласи, нали? Помисли си, че това е черногледо, че ти не си сам, че ти си щастлив. Нали? Но остави плоскостта на самозаблудата. Погледни по-навътре - говоря за това, че всеки от нас има моменти, когато е безпаметно сам. Идва сам, отива си сам, макар по Пътя да има много хора, които вървят след него, до него, срещу него...И когато за миг те озари isil isil (или просто Isil), нещо се променя в очите ти. Блясъкът вече не е така остър и болезнен, a с мекия отенък на надеждата.

Банално, но вярно. За мен.

Страхотен филм, да. Получило се е доста естествено, непринудено, което е необичайно за нашето кино, което може да се опише понякога само с една дума - дървено (и все пак - аз не съм кино критик и не разбирам нищо от кино изкуство). Линията е разчупена, персонажите са семпли като представяне, но в разрез могат да се видят десетки layers, положени безразборно един върху друг от Времето. Колко хубаво звучи, нали. Истината е, че само един от героите разчупва дървенията със своята неподправеност. Открих, че някои хора ще преиграват винаги. Дори, когато им се налага да играят себе си. А други...Колко естествено би изглеждало, ако наистина бяха забили пирони в крайниците на James Caviezel...Почти толкова, колкото изглежда Младият Човек в своята самотна агония.

Филмът бил непретенциозен, филмът бил недразнещ (масата много обича да казва "това не е натрапчиво, значи ста'а"). Филмът за мен не е филм. Или може и така да се нарече, но в оня смисъл. Да, този е от онези, в които сами се вкарваме - филмите на живота. Които нямат happy end, в които не получаваш Оскар за добра игра, в които всеки герой си пише репликите сам.

(Музиката е уникална. Ще се сгъна в точица :))

*Мястото му по-скоро е тук.
13/11/2009

Намери ли си нещо?

Oще едно доказателство за това от какво се вълнува народът. В последните няколко часа благодарение на последния ми пост, търсачка с key word "порно" е отвела няколко заблудени  търсачи в разочароващите дълбини на блога ми вместо в нечии други топли...дълбини :))

Порно?!

Днес гледах прословутото порно на адреналинката. Видях, че са се изписали стотици коментари и са се изговорили хиляди думи за това поредно творение на човешката простотия. Човешка не е случайно. Жените не били хора. Първо, ако на свирката викате порно - ми, не, не ми грабва интереса. Второ - мухльото е толкова отблъскващ, че ми стана жал за госпожица Прохождаща-в-бизнеса (макар че изпълнението на мандолина изглежда доста профи). Тя все пак е жертва де. Не искам да я обиждам, този акт на съвокупление с татуирания кретен я обижда достатъчно. О, но всъщност там нямаше съвокупление...Това ще да е някакъв софт-високо-извисен-духово-музикален акт.

Ако никога не искаш да те видят как духаш - не си правиш клипче. Струва ми се. Или ако искаш да станеш мега известна - започни с клипчето, а не когато някакви хора са си скъсали задниците да ти направят визия, а после аудиторията има "честта" да ти види пубертетската мутра навряна в слабините на гаджето ти. Кофти. В  махалата на село Горно Нанадолнище ваш'те ще умрат от срам пред комшиите.

За подготовката - нахрани кучето, че иначе ще се съдере да лае. Може да омекнат атрибутите от тоя агресивен шум.

И още нещо - ако ще си правите домашно видео - сменете си чаршафите и си сложете малко по-така бельо. Не се знае кога комплексираният  бивш ще го качи в нета. Поне изглеждай на ниво, макар и на колене.

Актуално, та чак пари

Понеже всеки втори пост, който съм прочела в последната семица е за прословутия ден на влюбените, а 95 % от прочетените теми са в посока - плюйте този ден!, не се държах. Ще пиша и аз за това.

Не разбрах какво накара всички тези хора да запретнат ръкави и да излеят порой от удари върху клавиатурите си и всичкото това с една основна, безкрайно градивна цел - да нахулим датата 14 февруари во веки веков. Глупаво билo да го има, спекулирало се с червeните сърчица, досадни били...И кой ви кара да го гледате така тоя ден? Защо е един ден в годината - питате. Ами поради същата причина, поради която имаме един Трети март, един рожден ден, един имен ден, един ден на майката, на бащата, един ден за Коледа, един ден за Нова година, един ден за Заговезни и прочие. Добре, ще кажете, ама това не е църковен и не е национален празник. Не, не е. Това е световен празник, който всички вие, израстнали над тия неща, не харесвате. Защото? Не видях нормално обяснение. И аз не бих тръгнала с розови плюшени мечки, но бих прекарала с удоволствие романтична вечер на свещи. Каквито никой не ви пречи да прекарвате и в остатъка на годината. И никой не казва, че трябва да се обичаме и да си го казваме само на този ден. Осъзнайте се. Отричате един ден, който просто е избран да бъде Ден на любовта или по-точно - ден, в който да се отбележи като празник това велико чувство. И не мога да разбера цялото това раздразнение. Не е по-страшно от лудницата по Коледа и пазаруването, не е по-захаросано от годишнината ви с гаджето...

Аз не съм фенка на този празник, не искам да оставям грешно впечатление. Но не губете енергия в излияния как вие сте над тия видиотени хора, изпращащи картички със сърчица. Сърчица, забележете. Там нейде в лявата ви част има нещо такова, което би трябвало да запълните с приятната топлина от усмивки, вместо с раздразнение. Не само на този ден, както отчаяно апелирате. А всеки ден. И ако не можете да изтърпите един ден на усмивки, розово и любовни песни, защо тогава всички ревете за по-добър и по-мирен свят?

Обичайте се, какво ви пука колко дни в годината някой ще казва, че е ден на влюбените? По дяволите, религията ни има дни за почитане на мъртвите, а вие отричате нуждата от ден, в който да почетем онова, което ни държи живи...Не е цинично, колкото и да си мислите, че сте в крак с циничната модна вълна. Глупаво е.

Няма да обичам повече на този ден. Няма да подаря плюшка, сърчице или картичка. Ще си подаря емоцията да се радвам на всеки момент, не просто както всеки ден, а като в един по-усмихнат ден, защото знам, че по света има много хора, в които в този охулен ден ще се усмихват повече напук на всичко.

Ще подаря целувка. Както всеки ден! Но някак ще ми е по-красив светът, защото в точно този ден може би много хора ще целунат с повече искри в очите любимите си хора. Но не само в него. Никой не обича само ден. Само ден се обича отрязаното дръвче, принесено в жертва на егоизма ви за Коледа...Ето това е тъпо.

Не е тъпо да кажеш днес "Аз празнувам деня на любовта", когато я празнуваш цяла година. Замислям се обаче колко от плюещите имат свободата да си дадат шанс да се радват на чистата емоция без да изпадат и тук в крайност за пореден път да го раздават различни...

Да бъдеш хейтър в деня, в който всички демонстрират обичта си, не е от готините различия.

Стар въпрос за "старите" хора

Сигурно това, за което ще напиша няколко реда, е нищено доста. И сигурно почти на всеки се е случвало да помисли върху него. Може да споделите мнения, ще са ми полезни.

Въпросният въпрос, който ме застърга като авто-ръчна-чистачка за лед, е следният - защо хората като преминат илюзорната граница между зрелостта и стареенето, озлобяват и стават твърде егоистични? Провокира ме коментарът на една колежка, която не е престаряла, но пъшка ежеминутно на тая тема. Ситуацията е такава - много й било горещо в офиса. Друга й посочва моите къси ръкави и казва "Облечи се по-леко". Нейният отговор беше, че щяла да настине да ходи толкова гола. Казвам й, че аз винаги ходя така и е окей. "Да, ама ти си млада" казва тя с един страдалчески глас и ме стреля със злобен поглед, който след това забива в поредната статия на тема "Възраст за пенсиониране при жените и мъжете". И най-глупавото е, че оправдават всичко с "вече не сме млади". От дребните грешки в работата, до загърбването на занимания, които биха ги разнообразили, ако не бяха упорити като магарета.

Ето това не го разбирам! Все едно тя не просто никога не е била млада, а още по-лошо - все едно никога не е била млада по моя вина! Същото раздразнение ме сграбчва и като в претъпкания транспорт някой старчок ме гледа злобно или дори ме сръчка, докато не му отстъпя място. Уважавам старостта, но все повече ми става ясно, че белите коси нямат нищо общо с мъдрост и житейска сила, каквато сме учени да приписваме на по-възрастните. Напротив - повечето, които познавам, са озлобени, егоистични и с ееей такава уста, пълна с клюки за всеки срещнат. Другият бич е страхът от самотата, когато всички по-млади членове на семейството си имат свой живот. Не рядко съм ставала свидетел как се лее може би неосъзната злоба и по радостта на младите. Казват през тракащи ченета  "Ех, че са хубави, млади, усмихнати", но в погледа им завист стаена и някакво такова...нечисто пожелание. Не всички са такива, но напоследък се улавям, че и аз им се дразня в отговор. Може би ще ги разбера като остарея (аз и сега се опитвам). Но ми става някак мъчно, че стават такива. Някакви окухавели, разклатени рамки на изоставена постройка, в която навремето е кипял живот. Самото осъзнаване, че така или иначе, един ден животът ти се завърта около живота на децата/внуците ти и едва ли не ти вече нямаш работа на тая земя, когато те поемат своя път, е депресираща. Къде са онези спокойни, мъдри, пълни с класа хора на миналото, пред чиито сиви коси се прекланяш с уважение и си казваш "Дано и аз съм такъв някой ден"? Това някаква заблуда ли е или има такива хора, които с годините стават по-добри, които намират радост в радостта на другите, които не въздишат тежко, че животът им е свършил, а се усмихват, че са го осмислили? Хем ми става мъчно, хем ме хваща бяс. Иска ми се да им се разкрещя и да им кажа, че те продължават да са хора, без значение колко хапове пият дневно и дали имат артрит!

Старостта не трябва да идва в душата...никога, никога.

Най-сетне!

Най-сетне гледах филм, който ме впечатли истински. Не се беше случвало отдавна. И няма да пиша за самия филм, видях, че има доста читави review-та за него. Този филм ме разби. Със своята семплост, с липсата на всякаква помпозност, изтрещяла комерсиалност и вероятно с некрещящия бюджет от 80 милки. Стана  ми  радостно, че такива филми не събират куцо и сакато в киносалоните, защото в тях няма извънземни, няма нереални светове, няма секс, няма натруфен с холивудска суета сюжет. В него няма нищо синьо, нищо еротично и нищо лъскаво. Само дивата красота на преливащите мрачни нюанси, на пустошта, в контраст с ярко очертаната  човешка целеустременост на фона на посивялото небе, сипещо жупел и ослепяващо всяко любопитно око. Красотата на човешката воля, опонираща с нечовешка чистота на разрухата на всякакви ценности. Вярата в това, което гласът отвътре ти нашепва, е замайваща в своята простота. Тук бих казала долу vox populi, да живее вътрешният глас. Защото остатъците на човечеството в този постапокалиптичен  прочит са точно това, което и сега виждам - злобна, алчна за власт сган, която се самоунищожава. Нищо ново. Само дето все още имаме скъпите си шампоани и сме грамотни. Не знам кое от двете е по-голямото зло.

Има една приказка за ненаситността на човешкото око. Точно то попада под ударната сила на взрива. И последната капка надежда, последният път към новата обетована земя, е в ръцете, които могат да четат...а пътят до нея е начертан от вярата в това, че няма нищо случайно, че не сме сами, че всяка стъпка си струва, че един живот има смисъл, когато имаш цел. Цел, която е твоя вътрешна потребност, цел, която няма да те направи по-богат и по-известен, няма да те превърне в месия, но ще ти даде удовлетворението, че си я следвал неотклонно, за да дадеш своя принос в една по-глобална цел. Да спасиш част от миналото, което да превърнеш в стимул за бъдещото ново сътворение.

Вероятно, който го е гледал, разбра за какво говоря. Мога да кажа още много, но това не са неща, за които трябва да се пише. За тези неща трябва да се мисли. За да не ги изгубим съвсем.