А ти чуваш ли?

Тук сте свикнали да четете изблиците на гражданското ми недоволство, опити за ревюта на филми и разни цинични простотии.

Ще ви изненадам (надявам се приятно) с това, че днес ще прочетете нещо различно. Трябва да си сложа някакъв таг за тази категория, но тъй като едва ли ще пиша много в нея, та ще го сложа просто в "музи".

Първата премиера за новата година на Театъра на армията беше вчера - "Откат" по Захари Карабашлиев, под режисурата на Стайко Мурджев. И тъй като вече чух няколко злобни критики, ще дам и аз мнение, макар че нямах подобни намерения.
Актьорският екип е изключително интересен, тъй като е съчетание от няколко вече доказани имена и съвсем млади такива от сцената  на Театър „Българска армия” . Играта е много жива, с много редки моменти на преиграване, незначителни в сравнение с други неща, които съм виждала. Музиката,  едно от нещата, които най-много ми допаднаха, е на Петър Дундаков. Сценографията (Нина Пашова) също ме впечатли приятно. От всичко лъхаше някаква опростеност и сдържаност, които грабват  на фона на кичозната помия, която ни залива отвсякъде. Новото, което за пръв път се случи да видя, е съчетанието на класическата театрална постановка с анимация, която стои доста добре на фона на издържаната в бяло сцена. Като четете в афиша "3 D анимация" не очаквайте сини сливи и тронове. Става дума за съвсем друго нещо. Тук анимацията не е поредната дъвка за очите, а идейно допълнение към замисъла, който обикновено липсва на вече споменатите дъвки.

Пиесата се състои от няколко кратки динамични пиеси и не отегчава с голяма продължителност - около час и половина. Отделните части са някак накъсани. Защото животът е това -  отделни епизоди, на които е трудно да хванеш къде свършва един и започва следващият. Тематиката е силно актуална - липсата на комуникация между хората поради нечуването, е проблем, който, предполагам, всеки е изпитал. Диалозите са страхотни. Страхотни. И начинът, по който е изложен проблемът с нечуването, провокира да се замислиш колко всъщност чуваш от това, което слушаш - и обратното. Накратко - все повече хората водят монолози, въобразявайки си, че участват в диалози. Важното е да има шум от думи.

По памет, звучеше така: Не чуваш, никога не чуваш...защото, докато ти говорят, ти вече си зает да мислиш какво ще кажеш после. Факт. Което навлиза в другата част на проблема с нечуването - хората просто обичат да се слушат как говорят. Обичат да се чуват, да се самоизслушват, да изнасят тиради пред публика. Да чуват себе си. Но рядко другите. И още повече, ако другите ще кажат нещо, което няма да ти хареса, просто си изграждаш защитен механизъм, който пропуска покрай ушите ти, но не и вътре в тях, нежеланото изказване.

В тона на пиесата - на сцената нямаше пушка, затова и не гръмна, но пък имаше откат без пушка, което си е цяло събитие. И оценете факта, че вместо да отдаде енергията си на куршума и да се случи изстрел, пушката отдава енергията си на стрелеца, той само трябва да има силата да я удържи.

Ако вие обичате да слушате как другите говорят, и особено, когато го правят с хъс, артистичност, леко цинично и без задръжки, чуйте отката.
Не мога да кажа, че постановката е нещо уникално и невероятно, но в съчетание с интересната визия, която предлага,  "Откат" е приятната ментална изнанада, която препоръчвам да си направите през този сезон.