Логиката на българския мъж (ако може да се нарече така) е такава: Златки, Николинки и всякакви скъпоплатени елитни...манекенки, чиито глави бият на празно и кухо - - ами те са секси яки мадами! Тяхната благотворителна мисия в живота е да си купуват маркови парцали и да карат скъпи коли.
Когато обаче отборът по ръгби на неслучен университет - демек минимум средноинтелигентни момчета - се снимат за календар, приходите от който отиват за борба с рак на простатата - те са мъжки курви.
Защо, уважаеми мъже? Защото имат хубави изваяни тела, а вашите бирени шкембета и лъснали кубета са трагични още преди да сте навършили 35!
Това е доста жалко, предвид всичките голи силиконови цици навсякъде. На мястото на средностатистическата жена, щяхте да сте избълвали тонове помия срещу всяка секси гола плеймейтка, която е известна единствено с това кого е развела.
Евалата, комплексари.
Снимките от фотосесията са доста стилни, за разлика от някои откровено порно изпълнения с представителки на по-слабия пол
За пръв път ми се случи да не издържа и да си изляза от залата по средата на филма.
Много, много сковани диалози, дори Блатечки, когото много уважавам, изглежда дървено, може би и заради екранната си половинка, която е невероятно красива жена, но само толкова. Замислих се, че в киното вече не просто се следва максимата "сексът и рекламното позициониране хранят", но и все по-често ни се натрапва нескопосаната "игра" на манекенки, които колкото и да са красиви, нямат нищо общо с това, което една актриса може и трябва да бъде. Факт, че всички обичаме да гледаме красиви неща, но малко се преекспонира този стремеж към блясък. Хиляди пъти предпочитам да гледам някоя не толкова красива, но харизматична актриса, която не си цеди репликите през идеално избелени зъби.
Издържах първите 50 минути и реших, че животът е твърде кратък, за да си губя времето повече. Може би звучи грубо, но аз съм изтърпявала 3 часови бози, значи търпение не ми липсва.
За филма: Като цяло, действието се развива в два времеви хоризонта, които постоянно се преплитат. Леко дразнещо е как всяка смяна на сцена съответно се означава с надпис: 1996 или 2010 година. Това е малко излишно, защото скоковете във времето са очевидни и без да се казва изрично.
Фактологически нещата не са напаснати особено. Всички помнят 1996-97 г. Глад, студ и мизерия. Нашият герой е съвсем нормален студент, кара таратайка, но има мобифон (?!) и няма никакъв проблем да ходи по клубове. Не че се очаква филмът да има историческа точност, но след като е избрана такава емблематична година и са спазени някои дреболии дори около автопарка на филма, все пак се очаква интерпретацията да не е чак толкова волна.
Забавната част: Всичките сервитьорки в заведенията са манекенки, с крака до сливиците, а жената на един от другите герои мие чинии на каменна мивка в двора, обута в сандали на ток и обута в секси шортички.
Свалките между героят на Блатечки и Колева са безумно клиширани, направо простеещи. Разменените помежду им реплики те оставят с отворена уста и звучат като написани от първолак.
Леки проблясъци има в една-единствена сцена, където виждаме старата школа Павел Попандов и Джоко Росич. Ами... няма какво да сравнявам повече.
Едва ли след средата на филма се е случило нещо кой знае колко радикално и революционно, затова приемам, че мнението ми е валидно, въпреки, че не изглеждах целия филм.
След вълната от прекрасни наши ленти в последните две години, това творение на киноизкуството ни върна в първи клас. В заключение мога да кажа, че режисьорският дебют на г-н Стайков (който е и сценарист), както и дебютът на голям екран на г-ца Колева, са пълен провал. Въпросът, който ме тормозеше вчера е - дали Блатечки е бил пиян, приемайки тази роля или просто е свършил саламът по хладилниците на хората.
Апартамента винаги е бил любимо място с неповторима атмосфера, където да поседна да чета с купичка страхотен шоколадов крем или прясно изцеден сок от ананас.
Беше. До вчера.
Вчера реших да заведа там близък човек, за да споделя прекрасното място. Рядко го хваля и препоръчвам, защото не е за всеки, пък и такива места трябва да се "пазят".
Отидох с голямото желание да хапна именно от онзи чуден шоколадов крем. Току-що бяха извадили тава с приятно ухаещ и все още вдигащ пара... киш. Наричам го така, защото съм посещавала кулинарния курс на BG Menu & Maggi, където Ивелина ни показа как се приготвя това кулинарно творение, лесно и много, много вкусно.
Виждам тавата и възхитено възклицавам - Аууу, какъв киш! Някак задължително ми се струва да опитам едно парче!
При тази моя реплика отнякъде се появява мъж, увит с шарен шал, който с доста рязък и надут тон ми се скара (цитирам):
- Това е тарт, какъв киш. Обиждате френската кухня с тая мръсна еврейска дума "киш". Това Е ТАРТ!
Последното почи го изкрещява. Аз гледам смутено и се извинявам под нос, не съм знаела, че киш е "мръсна еврейска дума". Освен това, фактът, че нямам голям крив нос не значи, че не бих могла да съм еврейка,а след неговата реплика - една леко обидена еврейка. Но здраве да е. На човекът явно му липсва елементарно възпитание и освен, че се изказва без някой да го е молил за мнение, но и се изказва с крайно неуместен тон.
Поръчвам си шоколад и сок, моят приятел си поръчва също. Секунда по-късно същият сърдит мъж с шарен шал се появява отново и фокусира пластмасовата ми бутилка с минерална вода, която нося заедно с чантата си.
- Махнете тая пластмаса. Забранено е тук. No plastic bottles.
Тъкмо да кажа - ОК, ще я прибера, и той добавя през зъби:
- Чу ли ме?
Рязкото преминаване на "ти" + липсата очевидно на каквото и да е възпитание у този човечец ме втрещи. Самонадеяният му тон ме наведе на мисълта, че това е "властелинът".
Попитах момичето, което приготвяше поръчката ми дали това е шефът, тя смутено кимна. "Да". "Е, аз пък съм Клиент и вече не изпитвам особено желание да бъда ваш такъв", казах аз.
И си излязохс усмивка.
Нямаше какво повече да правя на това място, нито някога ще мога да стъпя пак. Винаги съм обичала места с атмосфера. Атмосферата зависи много силно от хората. Винаги съм мислела, че зад това толкова одухотворено място стоят невероятни хора. А установих, че стои някакъв тип, с обноски, които повече биха подхождали на съдържател на чалга клуб. Силно се съмнявам, че ще отида повече в Апартамента. Разочарованието ми е огромно.
Обичам киш, тарт, питка със зеленчуци, както щете го наричайте. Името не е много определящо.
Нямам нищо против евреите, нито някоя друга раса/религиозна общност. Широкоскроен човек съм и смятам, че за всички има място под слънцето. Обаче имам много против хората, които нямат елементарна култура и обноски. За тях няма място в средата ми.
На тарта можеш да кажеш киш, но на простака не можеш да кажеш интелигент. Това е.
Наскоро
се возих по новата линия на метрото и имах доста... впечатления, но не
ми се занимаваше да ги описвам. Преди малко обаче прочетох този пост и ме напуши смях като се сетих за моите премеждия, които бяха далеч по-комични.
Дни
след откриването ми хрумна великата идея да пробвам линия 2, заради
която картата вече ще ми струва 35 лв вместо 23, без обаче аз да се
облагодетелствам по никакъв от новата столична "придобивка". Реших да
отида до Централна автогара, имах да купувам билети.
Качих
се на СУ, слязох на Сердика и бързо намерих посоката към т. нар.
Сердика II, където се пресичат линия 1 и 2. Понеже грам не се бях
интересувала, срам не срам, наложи се да питам Гугъл къде се намира
тази пресечна на двете линии точка. Минах през теракотения коридор и се
озовах по средата на две табелки - Лозенец и Надежда. Просто, на
български и с дребни букви - на латиница. Но нещо като поредност на
спирките, схема, каквато обикновено има в нормалните метрополитени,
няма. Аз поназнайвам София, та реших, че трябва да сляза от страната
за Надежда. Но хората, които не познавам града? А чужденците? Длъжни ли
са да знаят, че Централна гара е в посока Надежда, а не Лозенец?
Оказването на посоките с имената на двата квартала ми се струва меко
казано - глупаво.
До тук добре.
Качих
се на влакчето, след Лъвов мост дойде моята спирка, слязох, излязох,
подлезът на ЦА ми е един малък лабиринт. Има една табелка, сочеща изход
надясно и една - вход - стрелка към тухлите на стената... Оправих се да
изляза на входа на автогарата почти. Свърших си работата за минута и
хайде обратно. Исках да продължа по същата линия до Обеля, за да се
добера после до Сливница.
Слизам,
гледам табелките - надясно - Обеля, наляво - Център. Влизам вдясно,
разбира се. Чак доку обаче ме чака изненада - голяма табелка с надпис
"Център". Поглеждам от другата страна на перона - "Обеля". Мигам
трескаво. Явно съм руса. Питам една жена - "Извинете, от тази страна за
Обеля ли е?". Тя се подсмива и казва, че явно не, но човек няма как да
знае, докато не влезе. Към дискусията се присъедини и един мъж, който
също се посмя на разменените табели.
Върнах
се обратно на Сердика, но тук изобщо не можах да се ориентирам
накъде е връзката със старата линия и просто последвах пътя към изхода,
заобиколих и влязох през автоматите от добре познатата страна на
старата Сердика. Това, защото съм с карта. Ако съм с билет нов ли
трябваше да чекирам?
Общо
взето, аз съм човек с доста добра ориентация, метрото в Лисабон ми
стана любимо място с цветните имена на линиите и дори 16те линии на
Парижкото метро не ме затрудниха да се придвижа лесно и бързо в желаните
посоки. Двете линии на родния метрополитън обаче се оказаха моят
препъни-камък.
Може би трябва да свикне човек, но проблемът е в това, че
в нормалния свят нещата не са толкова сложни, въпрос на две-три табели и
знаци. У нас обаче сме над тези неща.
П.С.
Тъкмо съжалявах, че не съм направила снимки, когато разбрах, че
снимането в метрото било забранено. На входа на станция Сливница даже
видях стикер със зачеркната камера.
За
сравнение, имам поне забавни 20 снимки от метрото в Лисабон и още поне
толкова от парижкото. Тук ако ме видят да се снимам пред рекламно табло
със зелен жабок, с длан върху въображаемите му гениталии, сигурно ще ме
арестуват (тази снимка ще ви я спестя :D). Щото родната полиция ни пази. А сутеньорите ги снимат за
билборди.
Малко впечатления от Лисабон и Париж. Снимки Личен архив
Lisboa
В Лисабон на светлинните табла имаше указания за провеждащия се ежегодно музикален фестивал Rock in Rio. За сравнение - в София никога няма нормален транспорт до такива събития. Доста добър пример беше Elevation 2012, в Доброслвци, от където имаше автобуси до... Обеля. Всички знаем, че от Обеля до центъра си има едни има-няма 15 лева с такси. Такситата обаче бяха кът, когато хората се опитваха да се приберат към града.
Лисабон. Линиите имат "цветни имена" и много симпатични лога. Хората са хипер любезни и спират да ти помогнат с посоката дори без да ги молиш, от автоматите лесно се зареждат и купуват карти/билети и обслужващият персонал е сведен до минимум, а където има - нивото е недостижимо за родните лелички зад гишетата у нас. Хигиената е просто стряскаща, по-чисто и лсъкаво е от пода на банята ми..
Paris
Париж, линия 4/6. "У дома" или станцията в близост до хотела ни. В Париж с метро се стига навсякъде, има връзки с всички гари и двете летища. На табла в станциите и над вратите на мотрисите има подробна схема с всички необходими връзки, както и туристическите обекти в близост до всяка станция. В бонус получавате невероятна миризма през по-голямата част от пътуването, може би една от причините за това е, че парижките бездомници си купуват билетче за 1.7 евро и спят по станциите.
На малкото станции, на които има разстояние от вратите до перона те предупреждават "Mind the gap". Някои от влакчетата (като това на снимката) не са на релси, а с... гуми и вратите си отваряш сам като дърпаш една ръчка ;))
Надинка тази година навакса за това, че не беше ходила почти никъде.
От май до август - Португалия, Италия, Франция, плюс море и всичките бг музикални фестове.
Тя вече написа доста лирични впечатления от пътъванията си до Лисабон, Синтра и Рим в другия си блог.
За Париж реши да пише тук, защото писанието няма да е особено лирично.
Първо, в Париж вече е есен. Посрещнаха я оранжеви есенни листа по всички алеи и полуоголени клони, както и температури, за които не беше подготвена и през по-голямата част от времето не можа да се отдаде на желанието си да бъде по френски шик и ходеше облечена в дънки и дебел суичър. Последният присъстваше в два екземпляра в куфара, и двата от Hard Rock Cafe. Слава Богу.
Второ, в Париж има твърде много туристи навсякъде. Надинка уцели явно кофти период. Под твърде много има предвид наистина твърде много. Всички се снимаха подпиращи с пръсти Айфеловата кула, обелиска и всички останали забележителности. Надинка се снима с Айфеловата кула между бедрата и после подпира носа си. Можете да я видите на профилната снимка в блога.
Трето, Надинка не разбра защо точно Париж е град на любовта. Да, видя хилядите катинарчета, заключили уж нечии чувства по мостовете над Сена, но това не стига. По-скоро Париж е град на комерса. Без лоши чувства. Просто единственото, което я впечатли наистина беше една прекрасна малка закусвалня на един от площадите, книжарницата на Шекспир и вътрешността на катедралата Notr Dame. И типично френският бял прозорец на хотелската стая с чуден изглед. И грамофонът в хотелското лоби.
Четвърто, никой не ти казва, че това, което поръчваш под името "sausages" е чиста кървавица, бахур или както там се нарича червото, напълнено с още много черва, усилено миришещо на чревно съдържимо.
Да каже и какво й хареса, че иначе постът става много негативен, чак шеговитият тон се губи, а? :) Надинка хареса :две точки:
Сергиите из Монтмартр, където продават всякакви книжни уникати. Нищо, че един мъж почти я наби заради опитите да снима Плейбой от 1969та. Успешни бяха :D
Кроасаните и ягодовияр конфитюр, яйцата с бекон, усмивката на една сервитьорка.
Фестивалът Rock en Seine.
Добре организиран, стигаше се с метро, което е миризливо и претъпкано, но все пак те откарва до всяка точка на града и спирки има през 3 секудни, както и връзка с няколкото гари.
Дори храната на феста беше уникална. Това не можем да им го отречем. Както и факктът, че най-дългата опащка се виеше не пред бара за бира, а през малък щанд за...фрешове! :)
Green day направиха страхотно шоу. Погото беше безпощадно, още я болят кокалите. Вече цяла седмица е без глас.
Нощната разходка с корабче по Сена, с чаша вино, е много добра идея. Остава само предизвикателството да се отървете от досадните фотографки, които ви дебнат там, снимат ви със или без вашето съгласие и после имат наглостта да ви искат по 15 евро на снимка, за да ви дадат собствените ви физиономии, разпечатани широкоформатно.
Улицата със сексшоповете и Мулен Руж могат да ви обогатят сериозно. Надинка, например, се впечатли от стол с някаква приставка за масаж на "чаените торбички". Беше на витрината на еротичния музей, който, за жалост, беше затворен в понеделник.
Яжте агнешко. Пийте вино. Поръчвайте си десерти навсякъде. Отидете в Латинския квартал късно вечер. Снимайте се в градините на Военния музей. И в парка се отъркаляйте.
Задължително си заделете поне 50 евро, които да похарчите в Maison Georges Larnicol. Няма да съжалявате.
Пазете тишина и не ползвайте светкавица в историческите сгради и църквите. Отделете си поне два дни за Лувъра. Поседнете на зелените площи пред базиликата Sacré Cœur.
Не слагайте катинарче на някой глупав мост. От време на време боядисват мостовете и вашето катинарче ще се сдобие с пласт боя, Бог знае с какъв цвят.
Не си правете банална снимка пред Айфеловата кула или пред Стъкларията. Разчупете малко.
При възможност си вземете влак от и до Летището, тия 60 евро в едната посока не са ви излишни.
За пръв път не се поколебах да изтрия "приятел" от фейсбук. Не че не съм го правила досега - имало е и такива случаи, но винаги съм се колебаела да натисна бутона, пресмятала съм дали не реагирам крайно, под въздействие на емоции, моментно настроение и т.н.
Е, току-що го направих с увереност, каквато не съм изпитвала никога. "Приятелката" е просто съученичка от гимназиалните години, с която така или иначе никога не сме били близки и не сме имали кой знае какви отношения.
Ако общата снимка и декларираното "In relationship with" не ви е достатъчно... Общ профил е нещо, което ми идва в повече. Приятелите ми са личности, а не двойни профили. Любовта изисква малко повече от споделянето на една парола.
Програмата ми за СФФ е нашарена с цветни маркери и всяка вечер е планирана. Поне до края на месеца.
Заглавията, на които се спрях, са повече отколкото имам физическатa възможност да гледам. Малко ми е тъжно, че ще пропусна някои, за които съм сигурна, че ще съжалявам. Хубавото на тези фестивали е, че можеш да попаднеш на страхотни неща, които иначе няма как и къде да видиш. Вчера за пореден път се уверих в това. Но за това малко по-късно.
Накратко, до момента успях да направя филмова разходка по следните ленти (по реда на гледане):
Копродукция Румъния-Франция. Лентата е заснета в Румъния, което я прави твърде близка до нашата действителност - подбраните локации в Букурещ са подобни на места, които всеки ден виждаме в София. Мръсен и забързан Букурещ, запуснати блокове, университетски зали със соц обзавеждане. Рязко различие установих единствено при сцената, заснета в библиотеката. За съжаление, в полза на тяхната.
Филмът разказва една сложна любовна история, оплела трима души в не съвсем класически триъгълник. Александра и Кристина изживяват безметежно дните на своята нежна връзка, докато не се разкрива малката "мръсна" тайна за връзката на Кристина с брат й Санду. Няма да се впускам в анализ на моралните дилеми, пред които застават героите и зрителите. Общото впечатление е за приятен, добре направен и добре изигран филм, който успя да ме накара да съпреживея и красивите моменти, и вътрешните драми на героините си. Защото ако не можеш да се поставиш и от двете страни, или не си живял, или лицемерничиш пред себе си.
Някои от критиките към филма са, че оставял твърде неща неказани, необяснени. Според мен оставя много място за въображение, което понякога плаши хората, които не са наясно до какви дълбочини може да стигне тяхното.
Филмът на Константин Божанов, който събра доста награди по международни филмови фестивали, най-накрая достигна до широката публика и у нас. Признавам, че бях особено нетърпелива да го видя, макар че си спестих стъпката "четене на ревюта" преди гледането. Исках да си имам мое, неопетнено мнение. А то е, че ми хареса. Играта на Ованес и Анжела радва изключително много.Самата идея се развива буквално по път, осеян с препятствия. Много красиво беше направена единствената свенлива любовна сцена. А последните 5 минути от филма оставят много емоция и тема за размисъл. Девойката е меко казано - впечатляваща. А Торосян се доказа за пореден път.
Проблемът за истината, лъжата и дългият път, който трябва да изминеш на автостоп към себе си, е поставен по доста интригуващ начин и те кара да се замислиш, че фантазирането може би няма лошия отенък на лъжата, ако не вреди на никого, но и че тънката граница между двете е въпрос на сложен избор.
Изключително ми хареса музиката към филма, финалната песен така ме грабна, че я издирих специално.
Прочетох критики към факта, че филмът беше с английски субтитри, което за пореден път показва колко е комплексиран българинът. Дотолкова, че да забеави, че София Филм Фест е с малката подробност - МЕЖДУНАРОДЕН. Нормално е прожекцията да върви на някой малко по-различен език от нашия собствен. Имало реплики на немски и английски, които не са преведени. Ами... замислете се в кой век и къде живеете, уважаеми. Не съм фен на чуждиците и показното благоговеене пред англоезичието, но то някак си се превръща в необходимост по пътя към Европа, който така силно копнеем да поемем.
Аз имам само лека забележка към звука, който беше малко нисък на моменти, но както каза Здравко, в Зала 1 на НДК само концертите на Веско Маринов имат идеален звук. Това в кръга на шегата. Малко се разочаровах от липсата на елементарно колегиално уважение от страна на някои от ВИП гостите на събитието, които не спряха да говорят помежду си и по телефоните, да се кискат, да влизат и излизат през и без това скърцащите врати на залата. Потресаващо беше и как се изнизаха преди да са изтекли финалните надписи и екипът на филма се поклони пред полузипразнените седалки. Рядко някой месия е признат в собствената си страна. Далеч съм от мисълта, че г-н Божанов е месия, но заслужава искрено уважение за работата си по Аве.
Късометражната анимация на Свилен Димитров завърта наобратно житейската лента на един обикновен човек, който като повечето от нас се събужда с усмивка и си татаника сутрин. А вечерта... Е, вечерта може да ти покаже, че денят не се познава по сутринта.
Филмчето участва в надпреварата за Jameson Short Film Award, една инициатива с десетгодишна традиция, благодарение на чиято подкрепа и у нас късометражното кино получи едно рамо.
Миналогодишният фаворит - Влакове на Павел Веснаков, за който писах преди точно една година, все още е сред любимите ми "къси" филмчета.
След края на Rew Day имах планове да гледам друг филм от програмата на фестивала, но останах и видях началото на Шанс. Канада. Името не ми говореше нищо, но често е така с фестивалните филми. Името и няколкото реда в програмата не могат да дадат ясна представа за това, какво да очакваш от съдържанието зад заглавието.
Останах да изгледам целия филм, заинтригувана от присъствието и краткото представяне от страна на режисьора. Както и от факта, че обеща да отговори на всички въпроси след края на филма.
А филмът се оказа изненадващо добър. Напрежението се зароди още в първите минути и остана до последно, постепенно, но упорито назряващо. Действието се развива някъде през 90те в предградията на Ванкувър. Както Саймън Дейвидсън спомена, първоначално е замислял сценария като автобиографичен, но в последствие е променил това свое решение. Когато си на 17 искаш да си от лошите. Каза той. Това искат и героите му, които се замесват уж на дребно в хазарта и неусетно се увличат, докато невинната игра застрашително се превръща е нещо чудовищно и някои от тях трябва да преценят на коя част от себе си да дадат превес. Главният герой се изправя пред избор да продължи да бъде лошото момче или да изостави този образ, който му тежи особено силно след смъртта на най-близкия му приятел и осъзнаването, че играта е загрубяла повече от планираното.
Когато си на 17 искаш да си част от екшъна, да живееш във филм. Понякога се оказва обаче, че сценаристът не слага в устата ти репликите, които искаш да произнесеш.
Саймън Дейвидсън сподели много интересни факти около зараждането и изпълнението на идеята си. Един от тях беше, че като малък е 'пропуснал' частта с хазартните игри, а просто с приятелите си е разбивал коли из предградията на Ванкувър. За да бъдат лоши, за да бъдат готини. Не за да крадат.
За да влезе под кожата на героите си, започва да играе и залага онлайн. В казино във Вегас се улавя, че се е поддал на хазартния ентусиазъм и споделя, че е разбрал защо хората изпадат в зависимост от този адреналин.
Т. нар. background на режисьора ме респектира истински. И макар че зад гърба си до момента има само късометражни филми, The Odds определено мога да определя като отличен дебют в пълнометражното кино.
Актьорската игра е повече от блестяща, тези на пръв поглед хлапета, изявявали се основно в ТВ сериали, се оказват адски въздействащи и стоят много по-професионално на екран от някои по-възрастни и опитни свои колеги. Tylor Johnson силно ми напомни младия Том Круз, а Jaren Brandt Bartlett е лошото момче, под черупката на което през цялото време прозира другата истина.
Единствените ми забележки са към момичето, което превеждаше на срещата със Саймън Дейвидсън. По-кофти превод с мънкане, забравяне по средата и волни интерпретации не бях чувала. Вероятно това не е професионалното й поприще, но ме накара да се почувствам доста неприятно и едва подтиснах желанието си да й кажа, че е по-добре да не превежда изобщо. Човекът говореше идеален английски, с любим акцент, който всички в залата очевидно разбираха. За щастие, той няма как да е разбрал какви гаври бяха направени с думите му :D
За да завърша предългия си пост - без фестивали като този много чудесни филми биха останали неизвестни за мен и за много други хора, които биха ги оценили. Благодарение на фестивалите получаваме достъп и до незатъпяващокомерсиалните филми, които активират мозъчните клетки значително повече, отколкото пуканките и колата в кината от типа Mall активират стомашните ти сокове. Как да не ги отпразнуваш?
Поредното малоумие от страна на Столична община. Няма такава наглост!
Ето тук можете да се информирате за намеренията на нашите мили управляващи от ГЕРБ да премахнат картите за 1 или 2 линии на градския транспорт в София, защото "твърде малко хора ползвали този тип карти". Това изобщо не е вярно и не знам с кои очи от Общината твърдят, че са правили проучване, което показва подобни резултати. Или пък че на софиянци ще им излезе по-евтино да плащат 50 вместо 23 лева. промяната обаче щяла да доведе до спестяване на разходи за СКГТ и за - забележете - самите граждани на столицата (?!). Нямам думи. Ще се приближим до Европейския ценови стандарт, ама с нашенските кирливи заплати.
С промените не се вдигат цените на картите, категорични са от Общината. Поскъпването обаче ще е факт, защото с отпадането на възможността да си закупим месечна карта за една линия, която струва 23 лв., или за 2 линии на цена 40 лв., единствената алтернатива е карта за цялата градска мрежа, която струва 50лв. Промените били изгодни и за общината, и за пътниците, твърдят вносителите на проекта.
Аз пътувам само с ЕДНА линия от години. И определено не смятам, че ще ми е по-изгодно да плащам 50 лева за всички линии, които НЯМА да ползвам. Не виждам кой освен общината ще спечели от този цирк. Много хора са организирали живота си така, че живеят и работят на място, до което достигат с един автобус, тролейбус, трамвай или метро. Вместо да се улесни придвижването на големия поток в столицата, ще принудят хората да си тръгнат с колите, защото при алтернатива да дам 50 лева за услуга, която НЯМА да ползвам, по-добре да давам 150 и да се превозвам в собствен автомобил. Поне няма да е толкова тясно, миризливо и мизерно.
Друг резултат от безумната идея на общинарите ще бъде това, че гратисчиите ще станат повече, и то не съм 100, а 300% сигурна. Аз самата винаги съм била стриктна, дупча билет дори за 1 спирка, но при този гнусен рекет с удоволствие бих се возила гратис!
Радослав Тошев - председател на Транспортна комисия: - Но сега е по-добре от преди. Първо намаляваме от 60 на 30 превозните документи, и второ - на практика се намаляват цените на картите. Това е!
Г-н Радослва Тошев явно е учил някакъв особен вид възвисша математика, защото аз с моите познания не мога да достигна до такъв отговор. Всеки може да сметне, че 50 е два пъти повече от 23 лв, колкото е цената на карта за една линия в момента. А ако всеки ден си купувам по две билетчета = 21 дни х 2 лв = 42 лв месечно, което също е почти два пъти повече от 23 лева!
Г-нът председател на Транспортна комисия твърди още, че така услугата ще бъде много по-удобна. Не смешно, а тъжно.
Поредният рекет от страна на Столична община. Предложението предстои да бъде внесено за гласуване на 8 март. Бъде ли прието, за мен вече няма да има грам съмнение, че единственият изход от тази помийна яма се нарича Терминал 2.
Тези дни ме затресе кино-вълната, защото не остана никакво време до началото на чакания с нетърпение Международен София Филм Фест, на който ще можем да видим доста обещаващи нови и доказани, но позабравени стари ленти.
Точно разглеждах програмата и си набелязвах какво да гледам (макар че много ми се иска всичко да видя, но времето е твърде ограничен ресурс :)), когато попаднах на тази новина:
Определено много се радвам за успехите на филма, защото мен лично много ме докосна, подсмърчах дори на второто гледане в приятната обстановка на малка кино-зала, не в столичен мол и без пуканки.
И преди, и след да гледам Тилт, прочетох доста мнения и в заключение мога да кажа, че по-младата публика не е усетила като цяло филма, защото някои дребни елементи просто не им предизвикват никакви асоциации. Да кажем, че родените след 88-89та са далеч от някои дребни вълнения, които ние, родените само няколко години по-рано - още си спомняме с умиление или раздразнение. За "по-младите" това е просто поредният филм за прехода.
За другата крайност - онези, които хич не харесаха филма и също казаха, че е поредният по темата, може би са прекалено сърдити на това време, защото им е твърде познато повече с негативите може би. Това, разбира се, са само мои мисли.
За мен филмът беше една красива история, която щеше да е красива и извън времевия контекст и това се доказа от международното признание, което Тилт получи не веднъж. Защото ако на нас (не) ни харесва поради емоционалната обвързаност с детските/младежките ни години, то на членовете на международните журита едва ли им извиква сълзи в очите поради някакви спомени от близкото българско минало.
Онези, които не харесаха сюжетната линия или актьорската игра (която според мен беше много на ниво и показа, че имаме няколко млади надежди), не могат да отрекат (вярвам) техническите постижения - нашето кино едва сега прохожда и твърде много хора и обстоятелства се опитват да го ритат по още слабичките крачета, но тази лента определено се различава от многото бг опити за кино. Не са случайни номинациите за операторска работа, монтаж, музика. Нито е случайна наградата за режисьорска работа.
В тона на приповдигнатото си настроение ще кажа, че от българските филми на фестивала с нетърпение чакам да видя АВЕ.
Както и АКО ИСКАМ ДА СВИРЯ, АЗ СВИРЯ - може би не толкова заради румънското участие, колкото заради "шведската следа".
Копродукцията БОНЗАЙ ме спечели със споменаването на Пруст и "По следите на изгубеното време" в резюмето на филма. А ДЕТСКИ ИСТОРИИ се надявам да ме въведе в един позабравен свят.
Интересни са ми интерпретациите на любими класически романи:
1. Чисто новата на "Брулени хълмове" (Великобритания, 2011)
Награди и номинации
Венеция ’11 – „Златна Осела” за забележителен технически принос (Роби Райън) и номинация за „Златен лъв” Камераимаж ’11 – „Златна жаба” (Роби Райън) Валядолид ’11 – Най-добър оператор и специална награда за Соломон Глейв и Шанън Биър
2. Черно-бялата лента "Големите надежди" (Великобритания, 1946), която ми е голям пропуск все още.
Награди и номинации:
Оскар ’48 – Най-добър художник продукция на черно-бял филм (Джон Брайън и Уилфред Шингълтън), оператор и номинации за режисура, филм и сценарий
И тъй като за мен тези фестивали са уникално предоставена възможност да видиш на голям екран продукции, които иначе са достъпни вече само за гледане на компютъра (освен ако си нямате мини зала за прожекции :)), обикновено поставям акцент на по-старите филми:
ВЗВОДЪТ НА КУКЛИТЕ (САЩ, 1973) ГРОЗНИ, МРЪСНИ, ЗЛИ (Италия, 1976)
ЕДИН ОСОБЕН ДЕН (Италия-Канада, 1977)
БАЛЪТ (Италия-Франция-Алжир, 1983)
На първо време толкова.
Програмата на фестивала е доста богата откъм избор на нови и стари филми от няколко континента, изобилства и от късометражни предложения.
Давам си сметка, че в този блог вече пиша само за да "нахраня" някоя компания/институция. Такъв е животът в България явно, тъжен факт е, че си загубен отвсякъде и правата ти са несъществуващи за каквото и да се захванеш.
Ако си потребител и клиент - ще бъдеш прецакан. Няма начин. Или трябва да се свиква, или да хващаме горите. Или самолетите. И нанякъде. Мисля, че след този пост ще спра да пиша тук, защото вече ми дойде до гуша.
Към същността. Този път са Български пощи ЕАД.
На 21.01.2012 решавам да пусна една международна пратка с идея да изненадам приятно човек по хубав повод. Изпращам я "приоритетна", тоест - доплащам за нещо като по-бърза доставка в рамките на 7 работни дни. Поне така ми казаха. Дадоха ми разписка с ноемр за проследяване. Който вършеше някаква работа точно 4 дни, докато пратката излезе от България. От другата страна - на сайта на чуждестранната поща - няма информация за съществуването на такава пратка.
Търпеливо чаках. 2 седмици. Човекът беше извън града си. Казвам си - сега известието за пратката стои и го чака само да се прибере.
Още две седмици минаха, а пратката все още е в небитието.
На място в пощенския клон - цитирам - Не можем да ви дадем информация, щом е напуснала страната. Казвам, че е минал един месец точно и питам какви са опциите да проверим какво се случва изобщо. Имате право на рекламация. Пишете рекламация, има информация на сайта ни.
Първо опитвам с телефоните, има два номера за изходящи международни пратки. Никой не вдига цял ден.
Безполезна информация =>
за международни пратки:
02/ 949 31 30 - за изходящи пратки 02/ 949 33 76 – за входящи пратки
На телефоните за входящи пратки вдигнаха, но ме уведомиха любезно, че не могат да помогнат.
Попълнете си форма за рекламация.
Е, попълвам. Прилагам копие от документите. После прочитам, че отговор ще получа - четете внимателно:
Съгласно т.51.от посочените Общи условия „Български пощи” са длъжни в срок до 1 месец от предявяване на рекламацията за вътрешните пощенски пратки и парични преводи и 3 месеца за международните пощенски пратки да уведомят рекламанта за резултата.
С думи прости - на куково лято.
Абсолютна глупост =>
„Български пощи” ЕАД се стреми към една по-ефективна комуникация със своите крайни потребители и бизнес клиенти.
Уважаеми Български пощи, моля махнете горния текст от сайта си. Трагикомично е.
Вече съжалявам, че не платих малко повече за доказан куриер, със сигурност щях да си спестя тези неприятности, пратката щеше да е получена и да изпълни целта си - а именно - приятно да изненада получателя.
В заключение - една хубава книга с послание е някъде в небитието, човекът никога няма да научи, че съм искала да направя нещо мило за него, а аз никога повече няма да ползвам услугите на Български Мощи Ад.
П.С. Да не помислихте, че ще пропусна да попълня любимата си (вече) бланка на сайта на КЗП? :)
Бях много щастлива да науча, че Adele е взела награди за всичките си 6 номинации Grammy. Изпълнението й на церемонията е прекрасно, а тя цялата сияе. Красива и много вдъхновяваща. Публиката е на крака. Усмихвам се пред монитора си и ми става хубаво.
Малко по-късно споделям с колеги по време на обяд. Реакциите им ме изненадаха неприятно. Чух коментари от рода на "тя е дебела", "да, 120 кила е", "тая ако ми е вкъщи как ще я изхраня". Стана ми тъпо, че съм очаквала повече от тези хора. Винаги по подразбиране очаквам повече от хората, повече отколкото могат да бъдат.
Очаквах подкрепа от женската част. Мъжете са ясни. На тях им трябват деколтета, бедра и оскъдни дрешки. Достатъчно, за да е музика. Явно.
Те предпочитат Лейди Гага, щото повече ставала, без фейса, ама иначе ставала... Но когато и то женската част чух "Ужас, тая верно ли е на 24? Като леличка е"...
Край на първи рунд.
Туш.
Пуснах си пак клипчето от награждаването. За мен тази жена е убийствено чудесна. Гласът й няма нужда от коментар. Очите й, жествоете, й всичко така пълно с живот, че те грабва и завихря емоционално. Думата е просто вдъхновяваща.
Мисля си, че се надявам тя да знае колко много хора я харесват точно такава, каквато е. Надявам се още - да си остане такава, различна от комерсиалните продукти на съвременното калъп-изкуство. Че калта няма да я повлече. Защото от два дни всички пишат и говорят за Уитни. Която беше глас, емоция и визия. Беше всичко. Всичко, което я уби. И ден след смъртта й не спирам да попадам на грозни статии, в които пише с големи жълти букви, че е умряла от свръхдоза, че се била пропила и още куп неща.
Масата се нуждае от сенцазии. И медиите й ги дават.
Масата се нуждае от чуждата драма, от чуждите провали. За да е нахранена и сита. Масата не я интересува какво се е случвало зад кулисите на нечий живот. Освен ако не става дума за скандали. Масата обича да мрази.
Масата задава параметрите. Затова и в последните години за мен рядко се намира качествена съвременна музика. Все по-често слушам класическа. Тъгувам по миналото. И отказвам да гледам шарени клипове, които претендират да са музика. Истинската музика попада в душата, но влиза през ушите. Давам си сметка, малко са хората, които не слушат с очите си. А едно време нямахме достъп до много неща. Имаше парчета, които ни докарваха до екстаз. Години по-късно за пръв път гледах клипа на една такава песен и си помислих, че е от тези, които просто трябва да слушаш и по-добре да не гледаш. Това не я прави по-малко хубава. Напротив.
Adele ме вдъхновява. И ако трябва да избирам да имам около себе си Барбита и Кеновци или хора, които ме заливат с емоция като пълноводни реки... няма да е трудно да избера.
Много ми хареса какво каза Йовко: "Един ден, а той винаги идва, когато опаковките загубят значение, някои хора се оказват, че са имали само опаковка."
Лудите, лудите... те да са живи. И онези, които търсят съдържание под опаковката.
