Мъжки фетиши?

Замислих се това велико изобретение чорапогащите. Уж женски "атрибут", но разбрах, че доста мъже всъщо обичат да слагат атрибутите си в чорапогащи, като някои дори се възбуждат от това!

Предлагам скромна извадка от доста интересни мъжки признания, намерени тук.

Здравейте на всички! Случайно попаднах тук и ми стана доста интересно реших и аз да споделя това, което не мога да кажа на друг пък ми се ще да чуя и вашите коментари. Става дума за една моя страст, ако мога така да я нарека. Всъщност искам първо да кажа, че съм мъж със съвсем нормална сексуална ориентация, тоест падам си по жени. Дори бих казал, че идеята за връзка с мъж не ми допада изобщо. Та на въпроса! Всичко започна преди 10-тина години, когато тогавашната ми приятелка много настояваше да ме облече в женски дрехи и да ме гримира. Трябваше доста да ме убеждава, но накрая се съгласих, за да й направя кефа. Трябваше да облека пола, един потник и чорапогащник. До тук може би нищо странно просто сме се забавлявали, но всъщност странното идва от това, че страшно много се възбудих от чорапогащника. Преди обичах страшно много да гледам жени с дълги чорапи и чорапогащи и карах приятелката ми да си слага такива обаче никога не бях пробвал и аз, но след този случай не мога да спра да го правя. Разбирате ли чорапогащите се превърнаха в мой фетиш. Възбужда ме само мисълта за това, че мога да го сложа. Сигурно ви звучи много извратено, но моля ви преди да отсъдите да си помислите и вие за нещата, които ви карат да полудявате от възбуда, каквото означават тези неща за вас това означават и чорапогащите за мен. Докато бях със старата си приятелка често я карах да повтаряме тази наша игра, защото ми беше неудобно да си призная за моята страст. Всъщност всичко беше заради това, че отново ще имам възможност да почувствам тази прекрасна материя по себе си. После се правех, че заспивам, за да остана така цяла нощ (!!! ахахах). Но за съжаление се разделих с това момиче и след това изпитвах голям срам да си призная пред другите ми приятелки за тази моя страст. Карах ги те да ги обличат, което също ми доставя голямо удоволствие, но все не ми е достатъчно. Иска ми се и на мен, но се срамувам и страхувам от реакциите им. Заради това слагам чорапогащник само когато съм сам и мастурбирам (ооо я, яяя) и това ми доставя неуписуемо удоволствие, но не е същото като да си с жена. Искам да попитам най-вече жените как биха реагирали на едно такова признание и дали биха ме помислили са откачалка и извратеняк? (как нееее в никаъв случай)

Интересно ми е дали някоя жена е имала подобни фантазии за приятелят/мъжът си? А какво мислят мъжете по този въпрос? Пробвал ли е някой и какво изобщо мисли за това, което ви пиша. Моля ви да не подхождате подигравателно към изповедта ми, защото това няма да ми помогне особено, а имам нужда да чуя мненията ви.

И тук отзивчиво са се изказали доста мъже.

1) брат ми яко е и аз така ходя не съм обратен напротив даже съм си нормален мъж ама хубавото си е хубаво що само жените да го ползват

2) Имам над 20 чифта на водещите търговски марки като SAN PELLEGRINO, LEVANTE, POMPEA, OMSA, SISI и др. Въпреки че като качество те са много добри, за съжаление размерите им не винаги са съобразени с мъжката анатомия (и защо ли?!)

3) Поздрави на всички мъже и жени, които обичат чорапогащите (здрасти, пич!). Следя полемиката от няколко години, от както аз самия нося чорапогащи. Аз съм мъж с нормална сексуална ориентация и съм женен от доста години. [..] Що се отнася до мен предпочитам DEN 15 50, модели с висока талия, прав шев или Т-банд, с или без ограничител. Възприемам еднакво добре и различните материи, от тези с почти 100% полиамид, до т.нар. еластични чорапогащи с различно съдържание на ликра. Последните за мен са по-удобни за случаите, когато си цел ден в движение - не се свличат. Особено удобни са тези от тях при които има съчетание между горна част с по-високо съдържание на полиамид, което ги прави съответно по-комфортни за тялото в областта на ханша и еластични в областта на краката / чорапите /. (тук се засрамвам, дори аз не знам толкова много подробности за дамските?! чорапогащи)

Другия проблем с който се сблъсках от самото начало е възприемането ми от страна на жена ми. В началото бях обявен за обратен и естествено това охлади взаимоотношенията ни. По-късно, когато тя се убеди, че боледувам значително по-рядко от обичайните за зимата простудни заболявания положението се подобри. Когато открих предимствата на еластичните чорапогащи, последваха обвинения, че се обличам в ликра като известна чалга звезда, което безкрайно ме обиди имайки предвид пълната ми антипатия към тази . Има и други подробности, които не споделям тук защото са интимни, а лично аз не възприемам пълното в интернет. Борбата ми още не е приключила. (успех, човече!, покажи й, че и ти имаш права и ще ги отстояваш!)

4) Здравейте аз също нося чорапогащи по плътни през зимата и по тънки през по топлите месеци. Най - ме възбуждат черните и други разцветки, както и фигуралните и мрежестите. За лятото съм си взел 3/4 чорапи и в комбинация с шалвари до коленете усещането е върховно. През зимата на приятелката ми споделих и тя го възприе за нормално. Веднъж бях с червен чорапогащник и къси панталонки в къщи а тя с черен чорапогащник и къси панталонки възбудата беше огромна (чак на мен ми се (при)повдигна). Сега съм с шалварите и 3/4 чорапи. Това ми спомага и да преодолея стреса от работата. (ше го пробвам този метод и аз)

5) Аз също обичам да нося,само че дълги чорапи с жартиери.Страхотно е.Много ме кефи усещането за пристягането на колана с жартиерите и чорапите.Също така финния допир на материята.Даже в момента съм така обут.Жена ми го приема съвсем нормално.Мисля,че няма нищо извратено и срамно.Споко. (споко съм, само защото не съм ти жена)

6) Аз пък обожавам да нося дълги до земята, прозрачни найлонови и сатенени нощници, халати и пеньоари.Също така обичам като стана сутрин, докато правя кафе в кухнята да си сложа върху нощницата и халата дълга мушамена престилка на цветя. Това увлечение ми е от тийнейджърските години,но не ми създава абсолютно никакви проблеми в живота. Жена ми и дъщеря ми напълно ме приемат в тези одеяния, дори им е забавно:). Проблемът е в набавянето на тези артикули. Висок съм 190 см и естествено в нашите магазини, а и където и да е по света такива серийни размери и дължини няма. Поръчвам си ги от различни фирми в Щатите и Англия по Интернет, а напоследък намерих и фирма в България, която ми шие по поръчка комплекти сатенени нощници и халати , без да ми задават каквоти и да е въпроси. Собственичката на фирмата знае, че са за мен, и винаги ме обслужват на топ-ниво. Поръчките стават по Интернет като им изпратя снимка на това, което харесвам като модел.Имам колекция от около 10 комплекта нощници, халати и пеньоари.Престилките обаче ги поръчвам в Щатите, защото в BG просто няма такава хубава, красива, цветна мексиканска мушама. Повярвайте ми, блаженството е невероятно, стресът изчезваза за нула време, а когато се налага да работя вкъщи нощем, така седя пред компютъра и работата върви на 200%. Всеки си има странностите. (някои направо си имат особености)

7) приятел, не си сам. Аз също си имам фетиш - да нося поли. Женен съм, със син на 15 години. Обичам да нося поли още от малък. Когато бях ученик, тайно носех полите на майка ми и сестра ми. После започнах да придзнвам за тази своя страст на приятелките си. Странно, но всички те я приемаха и дори им ставаше интересно, т.е. правеше им гъдел. Това се превръщаше в нашата малка тайна. Дори една от тях сама ме караше да си обличам шотландска пола.

Сега нося вкъщи поли само пред жена ми, когато сина ми го няма. Понякога си позволявам (предимно нощно време) да отида в близкия денонощен магазин и да пазарувам, облечен в пола. Странно, но продавачките реагират така, както а когато видя някое хубаво маце с къса поличка: загреждат се, видимо се възбуждат, и все гледат да надникнат под полата ми. Веднъж една дори дойде при мен, бръкна ми под поличката и ме изпразни.

Според мен, малко трябва,за да можем и ние, мъжете, да се сдобием с правото да носим поли. (евалата, ЗА правата на мъжете да носят поли!)

8) ами ти си си откровено извратен.фетишизмът си е болестно състояние.коментарът ми не е подигравателен ,а състрадателен...има два варианта..или приеми че си такъв и не се измъчвай или се лекувай/психолог + сексолог определено има какво да направят за теб/ (много си груб, копеле)

Та така. Вие какво мислите? Ламот и Ностро веднага да признаят, че имат същия фетиш! Подозирам, че редовно се катерят по балконите да крадат чорапогащи, щото ги е срам да си купят! А Преславски да признае за жартиерите. (Видях те, знам вече къде изчезнаха моите! I am watching you!

Σίσυφος

Някога преди хората били по-щастливи, по-здрави, имали ценности и морал и вярвали в доброто начало у всеки.

Понякога се чудя не дали, а защо се въртим в омагьосания кръг, стремейки се да се развиваме, същевременно с (понякога не толкова) ясното съзнание, че работим усилено за своето унищожение? Вярно е, че човечеството е извървяло дълъг път от камъка в пещерата до офиса в небостъргача. Вярно е, че и застоят е унищожителен. Вярно е, че човекът е разумно,  рационално, мислещо, стремящо се същество. Понякога обаче силно се съмнявам, че е толкова разумно, колкото ни се иска да вярваме. Липсва ни баланс. А всичко останало около нас се стреми към него. Въпреки нас. Срещу нас.

Сизиф', Франц фон Щук, 1920

Факт е, че едни вечно забързани и стресирани върастни, затлъстели и затъпели подрастващи и цинично извратени тийнейджъри съставляват масата на обществото. И то не само в България.

Смея да кажа, че има критерии, по които сме много изостанали и това ме радва засега. Може чалгата да се лее от тоалета на всяко второ момиче, но поне не убиваме децата си заради невъзможност да съчетаем грижите за тях с виртуалното плевене на фермата. Е, вярно, някои ги захвърлят по кофите, но това е съ

всем друг проблем.

Това, от което никой не може да избяга, са пипалата на социалните мрежи, които далеч вече не са просто виртуален свят, те са паралелен на реалния, където обаче всичко е така изкривено и извратено, че ти изглежда напълно невероятно, но то с всички сили протяга пипала извън монитора на компютъра ти. Всеки може да изнесе лекция за това как не е зависим, не се интересува и не си губи времето в интернет. Фактите обаче говорят друго. Всички (почти) имаме фейсбук, все по-модерно става блогването, туитването и прочие дейности, които ежедневно натоварват машинките в офисите и принуждават администраторите да филтрират на воля. И въпреки наименованието си, тези мрежи правят хората все по-асоциални животни.

Психолозите заговориха много и за влиянието на видео игрите и телевизията върху менталното здраве на хората. Ей така джиткаш цяла нощ пред компа и сутринта с кръвясал поглед, напълно зомбиран, отиваш на училище, вдигаш пушката и слагаш на място всички глупаци в класа. Кръв и лайна да има. Защото така е яко.

Просто ей така седиш всяка вечер и зомбирано гледаш синия екран с на пръв поглед незабележимите трептения, които изтребват последователно малкото ти останали мозъчни клетки. Всички риалити-та, сериали и простотии, които смърдят отвсякъде на евтиния и безмозъчност, те вкарват в дълбоки размисли, които после споделяш по форумите. Защото, видите ли, вечер след работа най-добре си почива човек като се разпльока в хола пред телевизора. И дори най-добре да се пренесе ценния приемник в кухнята направо. Жената да гледа сериала, докато готви, децата да тактуват с музикалния канал, докато се правят, че учат, мъжа да си изгледа мача с псувни и от време на време гневни подскоци и бой по масата, баба ти да види оня симпатичен младеж от прогнозата и да въздъхне, че ако сега беше на седемнесе ехеее...

Мисля си тия весели мисли и стигам до отдавна направения извод – Есть человек есть проблема, нет человека нет проблемы. Човекът е едновременно най-разумното (според собствената си самооценка) и най-подгизналото от собствените си изпражнения същество. Величието на човека било в мисълта, казал един философ. Е да де, ама вече толкова сме се изпразнили от мисъл, че се чудя кое ни е великото. „Постиженията” на подобни изчадия, като тази майка,  заради които пишат по вестниците? Откритията от рода на „ако продължаваме така, след  n на брой години няма да има какво да дишаме”? Топлата вода отдавна е открита и май от нея насам нищо съществено не се е случило. В посока напред. Всичко, което прави великото чудо – човекът, е да търси лесни начини да се самоунищожи. Нека не вкарваме тук алтруистични нотки, да не намесваме търсенето на лек за ХИВ позитивните и превенцията от рак на гърдата. По-скоро да се сетим за всички неща, които човекът е измислил, за да замъгли съзнанието си и да направи нещата "по-лесни".

Нека поговорим за това как ежедневно затъпяваме, изпростяваме и психясваме благодарение на собствения си труд да трупаме прогрес и постижения. Нека не говорим пак и за тъжните статистики колко малко хора четат и какво се чете, но колко много хора знаят кой е Азис и имат засилен афинитет към тази или онази порно актриса от „голямото кино”. Колко от вас могат да кажат, че децата им знаят коя е Мери Попинз? Но всички знаят коя е Хана Монтана. Колко са слушали класическа музика някога и колко са си дръпнали поредния Планета Пайнер Хит Сезони? Колко от вас сутрин първо отварят някой информационен сайт и колко – фейсбука си? Защо сме жадни не за информация, а за сеири?

Мисля, че леко се отнесох от първоначалната тема, но съм натрупала такава неприязън към човека, че вече с усилие си нагалам да виждам и красивите му черти. Които понякога също са спорни. И размити.

Човекът е мислещ. Понякога. Понякога мисли само, ако силно се налага да си спаси задника.

Човекът може да обича. Твърде често - когато иска и когато има изгода от това. И твърде рядко чисто и безкористно. Най-страшното – въпреки целия си егоизъм, човекът дори себе си се затруднява да обича.

Човекът твори. И два пъти повече разрушава. А това, което има най-малко право е да разрушава човешкото у себе си. Е, справяме се успешно.

Човекът има изградени ценностна система и вярвания. Но ценностите са толкова странна материя напоследък, че не се наемам да дефинирам. За мен е ценност любовта на ближния. За ближния ценност са собствените му желания.

Човекът е толерантен, свободомислещ, защото се раждал свободен. А после сам си слага оковите. Мда. Само че понякога сме толкова свободни още от рождението си, че докато пораснем, ставаме извратени. Границата е тънка, но нали все се стремим напред, стигнали сме я и задминали.

И аз съм човек. Неразбран. Аутсайдер. Не особено щастлив. Защото да живееш, мразейки собствения си вид, плашейки се от него и в постоянно противоборство с вируса, който го е завзел, е адски самотно начинание. Но чертата, която уважавам у човека, е неговото упорство. Няма да спра. Няма да махна с ръка и да приема всичката гнилоч наоколо за нормална, защото „времената са такива”, защото „сега така е прието”, „всички правят така” и „всичко се променя, ако не си част от промяната – умираш”.

Все повече хора осъзнават своята самотност. Въпреки че усилено бягат от мисълта за това. Скрийте се от всичко, което ви тормози. Погледайте телевизия да се разсеете, стреляйте, докато скапете джойстика, за да излеете агресията на кофти миналия ден. Аз просто ще попиша.

И ще се надявам, че

Някога хората ще бъдат по-щастливи, по-здрави, ще продължат да имат истински ценности и морал и няма да се откажат да вярват в доброто начало у всеки.

Малката търсачка на големи завоевания

Имало едно време едно малко момиче, което случайно и доста рано открило силата на своето междукрачие. Растяло надъхано, самоуверено и здраво стъпило на високата стълба на самочувствието, че може да има всеки, когото пожелае. Защото било факт, че пожелавала – и по-скоро – търсела  удоволствието от това тя самата да бъде пожелавана – и получавала всеки мъж, изпречил се на пътя й. С особен интерес обезсилвала женените и обвързаните. Носело й някакво нечовешко удовлетворение и усещане за мощ знанието, че всеки един от тези мъже си ляга с нея против гласа на разума си, но под силния напор на слабините и егото си.

И тя беше малката царица на много легла, които я посрещаха с топлината на греха и я изпращаха с въздишката на изцапаните чаршафи. Имаше един-двама-трима и т.н. до плюс безкрайност мъже, които я пожелаваха повече от веднъж, други, които я криеха от жените си, трети, които така и не й се обаждаха втори път, имаше и такива, чиито дъщери бяха на нейните години, както и такива, чиито жени носеха децата им и липсата на секс ги запращаше право при нашата малка героиня. Но тя бе доволна за всеки, когото бе имала.

Имаше и няколко бесни жени, една я завари в семейното си ложе, друга видя мъжа си да я целува зад блока, трета подслуша телефонните им гугукания, четвърта направо я хвана за косата и я нарече „курва”.

А тя беше щастлива. В главата й зрееше една мисъл, която тя изрече в лицето на тази, последната мамена съпруга, която оскуба косата й:

Ако се напънеш да направиш една свястна свирка на мъжа си, той може би няма да ме търси.

Шамарът, прелетял край ухото й, я оглуши за момент. После чу звънкия си смях в ушите си като камбанки. Фръцна се и забърза към следващия.

Минаха години и малкото момиче стана жена. С репутация, но все пак млада, разцъфтяла и безбожно красива. Един ден срещна един мъж. Той нямаше жена, приятелка, дете и дори домашен любимец. За пръв път тя се влюби. Вече не искаше мъже, не си пожелаваше да бъде желана от всеки. Искаше него. И го имаше. Стана жената, която го чакаше вечер след работа, жената, която гладеше ризите му сутрин...жената, която трепваше при всеки звън от смс на телефона му. Искаше да му роди деца, да заживеят щастливо, да имат семейство. Преди всичко искаше да бъде за него чиста, каквато всъщност не беше. Някак не можеше в неговото легло да играе игрички и да бъде мръсница. Беше любяща. Беше невинна.

Много скоро след това чуваше телефонните му разговори късно вечер, усещаше чуждите парфюми по ризите му, не го дочакваше вечер, защото той се прибираше призори.

Беше се превърнала в една от онези жени, които явно не умееха да направят свястна свирка на мъжете си. Защото някъде там винаги има едно малко момиче, което случайно и доста рано е открило силата на своето междукрачие.

3 дъждовни дни

Прекарах един чудесен уикенд, след който вече съм сигурна, че трябва да настояваме пред синдикатите да защитят правото на трудещите се да разполагат с тридневни уикенди! Какво толкова, ако залепим понеделника към неделята? И без това след вторник и календарът казва W T F?

Така. Каква е вероятността за няколко дни да ти се случат следните неща (не в същата последователност де) –

Да си намериш случайно travel buddy, с което имате сто хиляди теми на разговор като започнеш от хобито да прави домашни шоколадови бонбони, та до футболните мачове;

Да изгледаш (пак случайно) три епизода от един и също латино сериал, след като още след първата си наясно с цялата интрига, да обясниш на феновете какво ще се случи в следващите 300 епизода и те да те намразят за това; но пък Педро, Алмодовар, Хорхе и Морена те забавляват и досега;

Да се видиш със съученичка, с която сте били най-добри приятелки в училище, а сега синът й с омацана с шоколад ръчичка се опитва да те перне по дупето;

Да участваш в приготвянето на вино, но нека започна от начало – да участваш в обработването на гроздето – т.е. няколко часа да сваляш зърната от чепките, ръцете ти са олепкани до лактите така, че когато те засърби някъде да викаш съседите на помощ или ооо, ужас, ако ти звънне телефонът да си обречен да го търпиш да ти вибрира в джоба. Всичкото това, защото Майсторът не желае никакви излишни части от грозда да развалят вкуса на бъдещото вино. Всяко зрънце – капка вино! Следва запретване на роклята и мачкане на гроздето с боси крака – иначе няма да е сладко. Въпреки нивото на захарност 25 за мерлото и 23 за италианското бяло. Шегувам се.

После с натежало тяло и вдървен кръст се натъпкваш с печен заек, който донякъде оправя настроението след осъзнаването на факта, че досега винаги си пил вино без да си даваш сметка откъде идва то и че никой не „подбира нежно и внимателно зрънце по зрънце” гроздчетата и че както казва брат ми – и лай*о да подсладиш, и то ще ферментира и ще стане на ракия. Най-добре да пийнеш бира после. Нещо неутрално трябва да е, едва ли скоро ще искаш да видиш грозде, вино или нещо сързано с тях. Дори на картинка.

И освен това, с изненада да разбереш, че книжките все пак са прочетени с интерес, разнасяни и показвани на приятелите в училище със звучна хвалба, че са „от леля”. Priceless. Освен това попълваш лексикон с въпроси като "В кой клас си" и "Имаш ли си гадже" един след друг.

После по никое време в края на октомври да хапнеш прясно сварена царевица, от тенджерата на мама. За мекиците май забравих да кажа. И най-якият чай на света, приготвен в специална кана :)

Неделя вечер със сто филма, всичките на Коледна тематика и ето че настроението е вече налице. И пуканки. А дърветата в камината пращят. И си лягаш чак на сутринта.

Понеделнишка мърза, кафе по обяд, джапане в локва. Уж е случайно, ама ти става супер готино да се оправдаваш, макар че никой не ти казва нищо, а 5 минути по-късно намираш обувките си почистени и изсушени в следобедно топлата стая.

Четиричасово пътуване, в което нямаш кьораво мп3 в телефона, имаш слушалки,  няма никакви радиостанции в тия 200 километра, но пък има досадна леля, която мляска на задната седалка. А ти седиш и потъваш така дълбоко в мислите си, че забравяш къде си и не си забелязал минаването на двата тунела. Гледката на ессените гори под мостовете е невероятна. Иван каза, че трябва да се снима, но аз смятам, че простият човешки спомен винаги е по-жив от всякакви матрични такива. Очите да са пълни, май другото е вятър и мъгла. Каквито, между другото, не липсваха тези дни.

Накрая ти става ясно само едно – няма нищо по-изпълващо от домашния уют и нищо по-важно от семейството. Освен може би – някой ден – твоето собствено такова.

Злоб[однев]на тема на деня?

Злобната тема на деня се оказа откриването на университет в Перник. Казах преди няколко часа, че няма да изказвам позииция по темата, защото всичките ми познати се постараха да ме залеят отвсякъде със злобно-циничните си коментари относно това как Бойко прерязал лентата на ПУТКА или как Перник официално отваря своята ПУТКА.

Само едно ще кажа - университетът се казва Европейски политехнически университет, т.е. ЕПУ. Така че "анализаторите", които стигнаха до там да разгръщат теории за ПУТКА-та са се пообъркали и явно нямат друга работа освен да търсят сеири. Което на свой ред показва, че макар някои от вас/нас да не са завършили скандалния университет в Перник, а някой многоуважаван такъв в столицата, все така им/ни липсва елементарна култура.

Не съм пристрастна, не съм от Перник, не ме вълнува този университет и няма да записвам там второ вишУ, перат ли се пари, замесен ли е Бойко, какво леке е това върху българското образУвание... Има далеч по-фрапиращи и сериозни проблеми и в образователната ни система, и в държавата като цяло, че да седна да се смея с ръка на корема, че видите ли, абревиатурата на Пернишкия университет била еди каква си. Освен белег на ниска култура и търсене на евтини сеири, това не може да сигнализира за друго. Българщинка.

Ех, така да бяхте седнали да се тюхкате, че няма пари за родното изкуство, че същите тия по-уважавани университети, които нямат нецензурни абревиатури, нямат пари за отопление, че реорганизират занятия, за да не затворят съвсем, че нямат база, че изобщо методите на преподаване са на нивото отпреди 70 години. Но не. Няма ли полови органи в новината, тя не е интересна и се забравя след 2 секунди.

Не знам как някой не спомена, че планово абревиатурата на ВТУ щяла да бъде ДУПЕ (Държавен университет “Св. Патриарх Евтимий”), но псоле решили да е скромното ВТУ? Честно казано, на ДУПЕ-то ми трябват гащи, както и на ПУТКА-та, нали? Само че тогава половин народ не си написа в статусите тая звучна дума, която пълни устата така приятно, чийто синоним мъжете обичат да използват за натокани мацки и откъдето, в крайна сметка - всички сме излезли преди определен брой години. И където често ни пращат родните управници, но ние също така си мълчим като същия този полов орган и кротко се превръщаме ние самите в един такъв, в който всеки се облекчава както намери за добре.

Гражданска позиция не означава само да посочиш с пръст и да се изхилиш на някой сеир. Това даже няма нищо общо с каквато и да е позиция.

Хайде да решим истинските проблеми в обществото и тогава да търсим под университета - пут...така де - под вола - теле?

П.С. Заклевам се, че ако още някой ми прати линк към тая велика новина, ще го стисна за гушата. Четете си пернишките вицове и не ме замесвайте в селтащината, която прелива отвсякъде.

Хайде, и дано някога влезете в някое елитно място. Като например ПУТКА.

П.С.2. Сигурна съм, че някои тайно завиждат сега на перничани, защото ако едни се борят цял живот да прекарат няколко минути в ПУТКА, тия нахалници ще могат да прекарат там цели 4-5 години :)

Edit:
Няколко дни по-късно от statcounter-а личи, че хората все още усилено ссе вълнуват и търсят ПУТКА и ДУПЕ дори в Google.

 

Да готвиш или не?

 Понякога за някои това си е въпрос. И то въпрос на принципи.

В съвременния свят на успелите, мъжки жени, все по-рядко срещано явление е готвещата жена. Не казвам, че никой вече не готви или че пък всички трябва да готвят. В днешния модерен свят даже все по-често виждам следния семеен модел – успялата жена, която носи парите вкъщи, плаща сметките, кара голяма кола и се прибира вечер късно + мъж, който работи посредствена работа, изкарва по-малко пари от жена си, има повече свободно време, което запълва като прибира детето от училище, помага му с домашните и приготвя вечерята. [Това второто, ако не е някой нехранимайко, който кисне всяка вечер да пие бира в кварталното заведение.] Някои роли са се поразменили очевидно.

Какво лошо има в този модел? Ами нищо. Ни-щи-чко. Само че понякога Мария я хваща бяс, че Иван хем не изкарва достатъчно, хем прекарва многото си свободно време в нищоправене. И тя вдига бунт. Какво ми дава той, че да се мъча да му готвя, да го пера и да го дундуркам? Да си гледа работата!

И процъфтяват заведенията за бързо хранене и храна за вкъщи. Хладилникът вече служи да се съхранява на студено алкохол, готови сандвичи и други важни неща. Модерен живот.

Факт е, че повечето млади (и не толкова млади) жени, които познавам, не готвят. И дори не са си го помисляли. Още по-малко пък им е хрумвало да готвят на гаджето си/мъжа си. Както сподели една колежка около 50те – Започнах да готвя като се появи детето, ако иска готвачка, да не си е взел финансистка.

Някак обидно й е на съвременната жена хем да готви, хем да бъде наравно с мъжете в работата, че и деца да ражда. Според мен е адски несправедливо. Аз да стана дебела и да бърша дупета, аз да мириша на манджа, аз да простирам пране, докато гърбът ми стане като кука...Да си жена е цяло проклятие.

Последното, което ме довърши – приятелско семейство, които вече няколко години са женени, но не си правят бебе. На въпроса защо, очакваш да споменат, че са трудни времена, че е КРИЗА, а тя казва „Ами той още не е готов”. Да паднеш и да умреш. От смях. Или да помислиш, че са решили той да го износи това бебе и той още не се решава?!

Аз като средностатистическа българска жена съм израстнала в семейство, където мама готви за тате и децата. Съответно, аз знам да готвя от младежките си години. И много обичам да го правя. Дори ходя на кулинарен курс, където научих супер интересни неща. Никога никой от нас не си е давал сметка, че вместо да си почине след работа, мама се е прибирала с торбите и е яхвала фурната да ни приготви вечеря, докато баща ми гледа футбол.

Преди много обичах да готвя, правех го почти всеки ден. В последно време рядко имам желание, въпреки че знам много интересни рецепти и се справям доста успешно. Когато готвя, то е защото искам да запълня времето си с нещо, което ми доставя удоволствие. Мисълта да сготвя на мъж ме отблъсква. Особено, ако той го очаква или го приема като "нещо в реда на нещата". Може да са някакви комплекси, сигурна съм, че ще се намери психолог тук да ме анализира :). Може да е просто инатлив отказ да поема щафетата от нечия майка. Защото никой не е поел грижата за мен от баща ми и отдавна (и винаги ще) се грижа сама за себе си.

Няма нищо готино и нищо секси в това да се суетиш около печката и да бършеш фиде в престилката. На най-добрите домакини им се случва, докато пекат сладкиши в очакване на любимия, той да се появи и с железен тон да заяви, че я зарязва заради комшийката Елка, която баници не може да прави, ама какви с*ирки въртииии, мани-мани!

Писнало им е на жените да бъдат подценявани за щяло и нещяло. Защото жената е воин. Ако реши, няма да готви повече никога и никой няма право да я вини за нежеланието й. Ще носи на половинката си още топли кървави меса, връщайки се от лов. Но ако е против убежденията й, няма да запретва ръкави и да наклажда огън за манджата.

Това е. Свиквайте, мъже. Радвайте се на мамината гозба, докато още можете.  На моята - най-вероятно само на снимка ей тука  :D

Пиле в сметанов сос :) (да живее Maggi)

 Фасулена торта (само името звучи гадно)

Панакота.

The very first motion picture?

06 October 1889 – Thomas Edison shows his first motion picture.

Най-вероятно това е първата "движеща се картинка", макар че и французите имат претенции за това с филма Roundhay Garden Scene на Louis Le Prince от 14 октомври 1888.

Както се вижда и от подредбата на резултатите от search-а в youtube, американците са се преборили за по-предната позиция и в тази надпревара :)

Направи ми впечатление и друго обаче.

Явно между първият филм ever и Avatar не може да стои нищо, ама абсолютно нищо :D

 

На другаря с любов

Понеже днес е Международният празник на учителите, спомних си къде с умиление, къде с облекчение, че са в миналото, за моите ученически години. Е, да, и аз съм била малка някога :D

И точно най-ранните ми години в училище си останаха единствените, за които си спомням с невероятен копнеж. След тях всичко влезе в коловозите на скучното битие. Академични термини, сърдити лелички, наречени педагози, борби за надмощие, поквара и парадиране с "моят татко има еди-каква-си-кола", после гимназия, първи стъпки към кифлеене при момичетата, много безсънни нощи пред порно каналите за момчетата, кафета, цигари, алкохоли... С една дума - пораснахме. И магията умря.

Но...аз все още помня първия си учебен ден, с кожената чанта (тогава все още не беше модерно да се ходи с раница), която беше по-тежка от мен, заедно с всичките ми дрехи и обувки, букетите, ония мили жени, които трябваше да ни въведат в тайните на образованието...За щастие, първите ми 4 години в училище бяха дирижирани от мъж, когото в първи клас съм сигурна, че още наричахме "другарю". Замислям се, че извън соц-контекста на това обръщение, наистина го чувствах като другар и съучастник във всички интересни неща, които малките ни любопитни глави са измисляли.

 Хубави години бяха. Понякога се случваше по цял ден да имаме само Родинознание, защото ни е естанало интересно да слушаме за хановете и конските опашки, за това как си осолявали с пот парчетата месо под седлата на конете и разни други пикантни исторически факти, които детските ни глави събираха и запомняха. Слушахме с широко отворени очи и уши. Друг път по цял ден имахме музика и пеехме под съпровода на акордеона на този учител, когото всички имахме за Господ в малкия ни училищен свят, затворен между класната стая и училищния двор.

Помня още как четяхме стихотворения, учехме ги, разказвахме по картинки и още куп интересни неща. Онези от нас, които не се справяха със задачата, си циклеха на нея, докато не я преборят. Никой не можеше да мине на стихотворението за жабата без да е изрецитирал без грешка онова за мравката и щуреца!

Имаше и дни, в които само рисувахме. Страхотия. После пред стаята ни се устройваше китна изложба от криви моливени стомни, разтекли се акварелни букети, а през зимата от всички рисунки се хилеше снежен човек с морков и шапка.

Още от ранна пролет започвахме да планираме (само как се радвахме да чуем тази дума от Него!) излети. Същото се случваше и в първите есенни дни, веднага след като звънчето ни събереше след дългото лято. Безгрижни дни, прекарани под синьото небе, по поляни и сред горички, в боричкане и бране на къпини и каквито горски плодове се сетите, които оставяха жизнерадостните си цветове по пръсти, муцунки и дрешки! Дни, които после имахме за задача да опишем в разказчета и съчинения и всички го правехме с радост. После четяхме и се смеехме как един и същи ден е протекъл в различните детски глави, пред детските очи и какви отпечатъци е оставил в сърцето на всеки.

Красиви години. Детски години. В които е така хубаво да имаш учител, който да вижда света през твоите очи, но също така да може да отвори твоите за големия свят, когото още не познаваш!

Човекът, който запали много огньове в моите очи вече е възрастен. Срещнах го преди няколко години и сърцето ми се сви. Много побелял, вече не така весел, с преметната китара или акордеон...Но когато ме позна, в очите му си светеше същата усмивка, с която четеше шантавите ми съчинения или поправяше неумелите ми скици.

На този ден само за него си спомням с истинска любов. Имала съм и други добри учители по пътя си. Но бяха просто учители. Повечето от тях така и не се превърнаха в нещо повече. Не е нужно, разбира се. Благодарна съм, че са ми дали онова, което са били длъжни. Но не мога да се потопя така в емоцията на онова време, както го правя при спомена за онзи учител, който ми даде много повече от уроци, факти, дати, теории и закони.

Сигурно всеки си има по един такъв мил спомен.

Да се усмихнем днес (и не само) на позабравените хора, които са ни дали много. Защото сме поискали и съумели да го вземем.*

*Това е друга тема, която няма да засягам, за да не разваля приятната си емоция.

Vladimir Horowitz

След като всички пияндета почетохме 160тия рожден ден на Jack, аз днес искам да отбележа  107 години от рождението на невероятния пианист Владимир Хоровиц.

Днес за мен ще е един малък празник, озвучен от неговото пиано. Изпитвам нечовешка радост, че има такива огромни таланти насред скапаното човечество.

Владимир Хоровиц е украинец-тире-американец, а родителите му са с еврейски произход. Което ми напомни за един от любимите ми филми, само че там става дума за един друг пианист на име Владислав. Полански е много голям. И потвърждава впечатлението ми, че повечето евреи са страшно интелигентни и надарени хора.

Едно от любимите ми изпълнения на Хоровиц тук.